Марсель Пруст: По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Но в случая с господин дьо Норпоа от най-голямо значение бе обстоятелството, че по време на продължителната си дипломатическа кариера той се бе проникнал от традиционния, консервативен дух на отрицание, наречен „правителствен дух“, присъщ наистина на всички правителства, и по-специално присъщия на всички правителства „канцеларски дух“. Дипломатическата кариера му бе вдъхнала неприязън, страх и презрение към революционните или макар само некоректните способи, характерни за опозиционните партии. Освен при някои необразовани хора от простолюдието и висшето общество, за които разликата в склонностите не значи нищо, не еднаквите убеждения, а душевното сродство сближава хората. Академик от типа на Льогуве, привърженик на класиците, по-охотно би ръкопляскал на хвалебното слово на Максим Дюкан или Мезиер за Виктор Юго, отколкото на изказването на Клодел за Боало. Еднаквото национално чувство е достатъчно, за да приближи Барес до неговите избиратели, които едва ли виждат кои негови колеги от Академията, които, макар и да споделят политическите му убеждения, имат различен душевен строй и ще предпочетат пред него дори противници като господата Рибо и Дешанел, до които пък някои правоверни монархисти се чувствуват много по-близо, отколкото до Морас или Леон Доде, въпреки че последните двама също мечтаят за завръщането на краля. Скъпящ думите си не само поради професионална сдържаност и предпазливост, но и защото така те имат по-голяма стойност и са по-богати на отсенки за хора, чиито дългогодишни усилия за сближаването на две страни се изразяват — в някоя реч или протокол — само с едно прилагателно, привидно банално, но което крие цял свят за тях, господин дьо Норпоа минаваше за много студен човек в комисията, чийто член бе и баща ми, който бе облажаван от всички останали за приятелското разположение, засвидетелствувано му явно от бившия посланик. То учудваше на първо място самия ми баща, не особено приветлив, общо взето, който бе свикнал да не е кой знае колко желан извън кръга на най-близките си приятели и сам простодушно признаваше това. Той си даваше сметка, че дружеското отношение на дипломата бе резултат на чисто индивидуалния критерий при избора на приятелства на всеки един от нас. Изхождайки от него, всички умствени способности или тънката чувствителност на някой човек няма да ни привлекат толкова, ако той ни отегчава или дразни, колкото веселостта и откровеността на някой друг, празен, повърхностен и нищожен за мнозина.

— Господин дьо Норпоа пак ме покани на вечеря. Необикновено внимание. Всички в комисията са смаяни, защото там той не е установил лични отношения с никого. Сигурен съм, че пак ще ми разкаже вълнуващи подробности за войната през седемдесета година.

Баща ми знаеше, че господин дьо Норпоа може би единствен беше предупредил императора за растящата мощ и за войнствените намерения на Прусия и че Бисмарк особено бе ценял прозорливостта му. Дори неотдавна, по време на даденото в Операта галапредставление в чест на крал Теодосий, вестниците бяха отбелязали продължителния разговор, с който монархът бе удостоил господин дьо Норпоа.

— Трябва да разбера дали посещението на крал Теодосий е наистина важно — каза по този повод баща ми, който живо се интересуваше от външна политика. — Вярно е, че татко Норпоа не е от приказливите, но с мен се отпуска толкова мило.

Колкото до майка ми, посланикът не притежаваше може би онзи вид ум, който най-много я привличаше. Трябва да кажа, че разговорът на господин дьо Норпоа така цялостно отразяваше остарелите езикови формули, присъщи на дадена професия, обществена класа и време — време, което за тази професия и класа не е минало напълно, — че понякога съжалявам, задето не съм запомнил буквално думите му. Така щях да постигна без големи усилия аромата на излязлата от мода реч, подобно на оня актьор от Пале-Роаял, който, като го попитали откъде изнамира удивителните си шапки, отговорил: „Не ги изнамирам. Просто ги запазвам.“ Накратко казано, майка ми намираше господин дьо Норпоа малко „допотопен“ — това й бе неприятно не по отношение на маниерите му, нито на мислите му — господин дьо Норпоа бе съвсем съвременен в схващанията си — а на изразите му. Само че тя чувствуваше, че ласкае деликатно мъжа си, като му говори с възхищение за дипломата, оказващ му толкова рядкото си предпочитание. Утвърждавайки в съзнанието на баща ми неговото добро мнение за господин дьо Норпоа и внушавайки му по този начин да има добро мнение и за себе си, тя имаше чувството, че изпълнява задължението си да направи приятен живота на мъжа си, също както внимаваше кухнята да бъде изрядна и прислугата — безмълвна край масата. И тъй като не беше способна да излъже баща ми, тя се опитваше да убеди самата себе си, че се възхищава от посланика, за да може да го хвали искрено. Естествено на нея й допадаше добродушното му изражение, леко отживялата му вежливост (тя бе така церемониална, че ако майка ми минеше в карета край него, крачещ високо изправен, преди да свали шапка за поздрав, той хвърляше надалеч едва започнатата си пура), овладяността му в разговор — говореше възможно най-малко за себе си и винаги се съобразяваше какво би могло да бъде приятно за събеседника му — така удивителната му акуратност, когато отговаряше на някое писмо (едва-що писал му, баща ми разпознаваше неговия почерк върху някой плик и в първия миг мислеше, че поради нещастна случайност писмата им са се разминали), сякаш в пощата прибираха допълнително писмата му, лукс, предназначен само за него. Майка ми не можеше да се начуди, че е толкова точен въпреки голямата си заетост и толкова любезен въпреки многото си познанства, без да се замисли, че тези „въпреки“ бяха всъщност недоловени от нея „защото“. Тя не се досещаше, че (също както старците са невероятно запазени за възрастта си, кралете — удивително естествени, и провинциалистите — осведомени за всичко) едни и същи привички позволяваха на господин дьо Норпоа да изпълнява толкова много задължения, да бъде така акуратен в отговаряне на писмата, да се харесва във висшето общество и да бъде мил с нас. Заблуждението на майка ми, както и на всички прекалено скромни хора, се дължеше на обстоятелството, че тя принизяваше всичко, което се отнасяше до нея, и по този начин се поставяше извън другите. Тя отделяше писмото, което приятелят на баща ми му бе писал набързо, защото пишеше по много писма на ден, и му придаваше особена стойност, а то бе просто едно от многото му писма. По същия начин тя не си даваше сметка, че вечерята на господин дьо Норпоа у нас беше една от неговите многочислени светски изяви. Тя не се замисляше, че като дипломат посланикът бе свикнал да счита поканите за вечеря за част от функциите си и да проявява дълбоко вкоренената си любезност, от която мъчно би могъл да се отърси по изключение, когато идваше у нас.