Марсель Пруст: По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— Бих предпочел да не отида, ако това ви огорчава — казах на майка си, но тя, напротив, се помъчи да разсее угризенията ми, защото те биха помрачили удоволствието ми от „Федра“, а тя и баща ми бяха отменили забраната си именно за да ми го доставят. Тогава точно задължението да изпитам удоволствие от спектакъла ми се стори едва ли не бреме. Пък и ако се разболеех, щях ли да оздравея навреме, за да мога да отида на Шанз-Елизе веднага след ваканцията, щом се върне Жилберт? За да реша кое ще вземе превес, аз съпоставях всички тези доводи с представата за невидимото зад завесата съвършенство на Берма. Поставях в едното блюдо на везните „да чувствувам, че на мама й е мъчно, да не мога да отида на Шанз-Елизе“, а в другото „янсенистка бледност“, „мит на слънцето“. Но самите тези думи губеха накрая блясъка си, не ми казваха вече нищо, нямаха никаква тежест. Постепенно колебанията ми ставаха толкова мъчителни, че ако бях гласувал за театъра, щях да го сторя главно за да им сложа край и веднъж за винаги да се отърва от тях. И само за да скъся мъченията си, а не с надеждата за интелектуална придобивка и заради обаянието на съвършенството, бих се оставил да ме отведат не вече при мъдрата богиня, а при неумолимото безименно и безлично божество, заело подмолно мястото й под нейния воал. Но всичко внезапно се промени, желанието ми да чуя Берма бе наново пришпорено и аз зачаках с радостно нетърпение представлението: когато отидох при колоната с театралните афиши, където всеки ден прекарвах като стълпник няколко минути, напоследък толкова мъчителни, видях току-що залепен съвсем влажен нов афиш с имената на всички артисти, участвуващи във „Федра“. Всъщност те не представляваха допълнително изкушение за мен, но афишът даваше по-конкретна форма на една от целите, между които се люшках, като при това на него стоеше не датата на деня, в който го четях, а на самото представление, както и часът на вдигане на завесата — вече като че почти настъпил, — и аз се разскачах от радост пред колоната при мисълта, че точно в този ден и час ще седя на мястото си в очакване да чуя Берма. И уплашен, че родителите ми може би няма да успеят да вземат две хубави места за баба ми и мен, изтичах мигом в къщи, подгонен от вълшебните думи, които изместиха в съзнанието ми „янсенистка бледност“ и „мит за слънцето“: „В партера не се допускат дами с шапки, вратите се затварят в два часа.“

Уви! Това първо дневно представление се оказа голямо разочарование! Баща ми предложи да ни отведе в театъра на път за комисията си. Преди да излезе, той напомни на мама:

— Постарай се вечерята да е хубава. Нали не си забравила, че ще доведа дьо Норпоа?

Майка ми не беше забравила. И още от предния ден Франсоаз, щастлива, че ще се посвети на кулинарното изкуство, за което бе безспорно надарена, подтикната от вестта за новия сътрапезник и от мисълта, че ще трябва да приготви желирано говеждо по рецепта, известна само на нея, живееше в трескава творческа възбуда. Тъй като отдаваше извънредно голямо значение на материалите, използувани за творението й, тя сама отиваше в халите да вземе най-хубави карета рамстек, говежди и телешки джолан, също както Микеланджело прекарал осем месеца в Карарските планини, за да избере най-съвършени мраморни блокове за гробницата на папа Юлий II. Франсоаз така енергично сновеше насам-натам, че като забеляза пламналото й лице, майка ми се уплаши да не би старата ни прислужница да се разболее от преумора, както се бе случило със скулптора на паметника на Медичи в мраморните кариери на Пиетрасанта. Още от вечерта Франсоаз повери на фурнаджията „невьорския жамбон“ — тя го наричаше така, — защитен подобно на розовия мрамор с обвивка от размекнат хляб. Тъй като си въобразяваше, че езикът ни е по-беден, отколкото се смята, пък и не се доверяваше твърде на собствените си уши, когато за пръв път бе чула за йоркска шунка, тя бе сметнала навярно — що за разхищение на думи, нима може да съществуват отделно Йорк и Ню Йорк! — че така й се е счуло, а всъщност са произнесли познатата й вече дума. Затова оттогава и в ушите, и в очите й, ако четеше реклама, пред думата „Йорк“ стоеше сричката „ню“, която тя произнасяше „нев“. И без ни най-малко да подозира грешката си, тя казваше на кухненската прислужница: „Идете да ми вземете шунка от Олида, само че госпожата заръча да е от Невйорк.“

Ако този ден Франсоаз изпитваше възторжената увереност на великите творци, аз пък бях в плен на жестокото безпокойство на изследователите. Разбира се, докато не бях видял Берма, изпитвах удоволствие. Изпитвах го и в градинката с оголени кестени пред театъра, чиито най-малки клонки щяха да засветят с метален блясък два часа по-късно над запалените газови фенери, изпитвах го и пред служителите, проверяващи билетите ни — тъй като назначението, повишението и съдбата им зависеха от голямата актриса и именно тя управляваше театъра, а не временните, постоянно сменящи се директори-марионетки, те дори не ни погледнаха, погълнати от съвсем други грижи: дали нарежданията на госпожа Берма са предадени на новия персонал, дали всички са разбрали, че клакьорите не трябва да й ръкопляскат, че докато не е излязла на сцената, всички прозорци трябва да бъдат отворени, а после трябва да затворят и най-малката вратичка и да потулят край нея съд с гореща вода, която да поглъща праха на сцената. Наистина само след миг колата й, теглена от два гривести коня, щеше да спре пред театъра, тя щеше да слезе, загърната в кожи, отговаряйки начумерено на приветствията, щеше да прати една своя придружителка да провери запазени ли са на авансцената места за приятелите й, каква е температурата в залата, от какви хора са заети ложите и дали разпоредителките се справят добре, защото театърът и публиката бяха за нея втора горна дреха, която щеше да навлече, добър или лош проводник, през който трябваше да мине талантът й. Чувствувах се щастлив и в самата зала. Откакто знаех — обратно на онова, което толкова дълго си представях като дете, — че има само една сцена за всички, се опасявах да не би другите зрители да ми пречат да виждам добре както сред тълпата, а си дадох сметка, че, напротив, благодарение на разположението на местата — едва ли не символ на всяко възприемане — отделният зрител има чувството, че е център на театъра. Тогава разбрах защо Франсоаз, на която взехме веднъж билет за мелодрама на третия балкон, ни увери при връщането си, че мястото й било възможно най-доброто и не само не била далеч, но я смущавала тайнствената и одушевена близост на завесата. Удоволствието ми нарасна, когато долових зад спуснатата завеса неясни шумове, също като под черупката на яйце, преди да се излюпи пиленцето. Те скоро се усилиха и внезапно този свят, недостъпен и непроницаем за погледите ни, но наблюдаващ ни зорко, се обърна несъмнено към нас под властната форма на три удара, не по-малко вълнуващи от сигналите, пратени от Марс. А щом завесата се вдигна и писалищната маса и камината върху сцената, доста обикновени между другото, дадоха да се разбере, че ще се появят не рецитатори, каквито бях виждал на едно вечерно представление, а хора, прекарващи в дома си един ден от своя живот, в който аз щях да се вмъкна с взлом, без те да ме видят, все още изпитвах живо удоволствие. То бе прекъснато от бегла тревога: тъкмо когато наострях слух в очакване пиесата да започне, на сцената излязоха двама много разгневени мъже — те говореха толкова високо, че всяка тяхна дума се чуваше отчетливо в тази зала с над хиляда зрители, докато в някое малко кафене си принуден да питаш келнера какви обиди си разменят двамата скарали се посетители. Но в същия миг, учуден, че публиката ги слуша, без да протестира, потънала във всеобщо мълчание, сред което скоро заклокочи ту тук, ту там смях, разбрах, че двамата нахалници са актьори и че едноактната встъпителна пиеса бе започнала. Тя бе последвана от толкова дълъг антракт, че зрителите, върнали се по местата си, загубиха търпение и почнаха да тропат с крака. Аз се уплаших, както когато четях в съдебна дописка, че някой благороден човек, пренебрегвайки собствените си интереси, се е явил да свидетелствува в полза на невинно обвинен, все се страхувах да не би да не са достатъчно любезни с него, да не би да не му благодарят достатъчно или да не го възнаградят богато и той, оскърбен, да застане на страната на неправдата, така и сега, смесвайки гения с добродетелта, аз се страхувах да не би Берма, разгневена от грозното държане на толкова невъзпитаната публика — сред която бих желал да разпознае, напротив, с радост няколко знаменитости, на чието мнение държи, — да изрази недоволството си, като играе лошо. Затова гледах умолително нетърпеливо тропащите грубияни. Те можеха в изстъплението си да прекършат крехкото, толкова скъпоценно впечатление, заради което бях дошъл тук. Така или иначе, последните приятни за мен мигове бяха по време на първите сцени на „Федра“. Самата Федра не се появява в началото на второ действие, но въпреки това, щом завесата се вдигна и втората завеса от кадифе се плъзна встрани, удвоявайки дълбочината на сцената във всички пиеси с участието на звездата, от дъното се появи актриса, която по глас и фигура отговаряше на описанията на Берма. Сигурно бяха променили разпределението на ролите и аз напразно бях изучил така грижливо ролята на жената на Тезей. Но ето че втора актриса подаде реплика на първата. Заблудил се бях, изглежда, защото втората още повече приличаше на Берма и безспорно притежаваше нейната дикция. И двете впрочем придружаваха думите си с благородни жестове, аз ги виждах ясно и долавях връзката им с текста на пиесата, докато те повдигаха красивите си пеплуми и с изкусни интонации, ту страстни, ту иронични, разкриваха смисъла на някои стихове, които бях чел недостатъчно задълбочено в къщи. Но изведнъж в пролуката между двете половини на червената завеса на светилището, като в рамка, се появи една жена и по уплахата си, много по-силна от евентуалните опасения на Берма да не би да я смутят, отваряйки прозорец, или да накърнят звученето на думите й, ако смачкат програма, или да я раздразнят, ако ръкопляскат на партньорите й, а не на нея, по това, че по-абсолютно, отколкото за самата Берма от този миг, зала, публика, актьори, пиеса и собственото ми тяло се превърнаха за мен в акустична среда, ценна само доколкото бе благоприятна за извивките на този глас, разбрах, че двете актриси, на които се възхищавах от няколко минути, съвсем не приличаха на изпълнителката, която бях дошъл да чуя. Но същевременно цялото ми удоволствие бе изчезнало. Напразно напрягах към Берма очи, уши, ум, за да не пропусна ни най-малкото основание да й се възхищавам: не откривах нито едно. Не можех дори както при партньорките й да доловя в дикцията и играта й съзнателни интонации, красиви жестове. Не беше по-различно, отколкото ако четях „Федра“ или ако самата Федра в момента ми казваше нещата, които чувах, струваше ми се, че талантът на Берма не прибавяше нищо към текста. Искаше ми се, за да мога да се вдълбоча в изпълнението й, за да се помъча да открия красотата му, да спра, да прикова неподвижно пред себе си всяка интонация на актрисата, всяко изражение на лицето й. Използвах най-гъвкаво мисълта си, като насочвах предварително вниманието си към някой стих, та да не загубя нито една частица от времето, отредено за всяка дума, за всеки жест и чрез напрегнатото си внимание да вникна толкова дълбоко в тях, както ако разполагах с дълги часове. Но колко кратки бяха тези мигове! Ухото ми едва долавяше някой звук и мигом го изместваше друг. В сцената, където Берма застава за миг неподвижно с простряна напред ръка, заляна от изкуствената зелена светлина пред декор, изобразяващ морето, залата гръмна от аплодисменти, но актрисата скоро се отмести и картината, която исках да анализирам, не съществуваше вече. Казах на баба, че не виждам добре и тя ми подаде бинокъла си. Само че, когато използваш изкуствено средство, за да видиш нещо, в чиято реалност вярваш, не изпитваш същото, както ако чувствуваш, че си близо. Струваше ми се, че виждах не Берма, а изображението й в увеличителното стъкло. Свалих бинокъла. Но може би и намаленият от разстоянието образ, получен в окото ми, не беше по-точен. Коя от двете Берми беше истинската? Разчитах много на обяснението й с Иполит, защото, съдейки по тънкия смисъл, който партньорките й час по час ми разкриваха в не толкова красивите си реплики, Берма сигурно щеше да намери още по-изненадващи интонации от онези, които се бях опитвал да измисля, четейки трагедията в къщи. Но тя не достигна дори изпълнението на Енона или Арикия, произнесе цялата тирада с равен глас като мелопея и сля по този начин в едно съвсем противоположни по смисъл и ясно разграничени пасажи, чийто ефект не би пренебрегнала коя да е що-годе интелигентна актриса или дори ученичка, при това тя изговори монолога толкова бързо, че едва когато стигна до последния стих, разбрах, че съзнателно бе избрала тази монотонност.