Марсель Пруст: По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Най-сетне у мен за пръв път се отприщи възторгът. Той бе предизвикан от френетичните аплодисменти на зрителите. Заръкоплясках и аз, и то особено продължително, та от признателност Берма да надмине себе си и да ме убеди, че съм я чул в един от най-добрите й дни. Любопитно е, че както узнах по-късно, в момента, когато се развихри въодушевлението на публиката, Берма действително бе имала едно от най-щастливите си сценични хрумвания. Изглежда, че някои трансцендентни явления изпускат лъчи, които тълпата долавя. Когато става например някое важно събитие, когато войската ни на границата е застрашена, разгромена или печели победа, неясните слухове от фронта, от които образованият човек не може да заключи нищо определено, предизвикват сред простолюдието непонятно за него вълнение и когато специалисти го уведомят за истинското положение, той си дава сметка, че народът е доловил „аурата“, обкръжаваща важните събития и видима на стотици километри. Научаваме за победата било със закъснение, когато е свършен факт, било в същия миг от радостта в очите на портиера. Откриваме някоя гениална находка в играта на Берма било цяла седмица след спектакъла й, от критиката, или тутакси от аплодисментите на партера. Но тъй като тази непосредствена правилна реакция на тълпата е примесена със стотици други погрешни, нейните аплодисменти в повечето случаи са неуместни, а често възникват дори машинално поради предишните, както при буря морето, веднъж развълнувано, продължава да се надига, макар че вятърът е стихнал. Така или иначе, колкото по-силно ръкоплясках, бях все по-доволен от играта на Берма. До мен една жена от народа казваше:

— Тая поне не се жали, блъска си до болка гърдите, мята се насам-натам, вижте я само, това се казва игра!

И щастлив, че съм разбрал в какво се изразява съвършенството на Берма, макар да подозирах, че тази забележка не беше по-меродавна от възхищението на оня селянин пред съвършенството на Джокондата или на „Персей“ от Бенвенуто: „Добре изпипано, не ще и дума! Цялото в злато, и то истинско! Чудо работа!“, аз се опивах от недоброкачественото вино на народния възторг. И все пак, когато завесата се спусна, изпитах разочарование, че така жадуваната наслада не беше по-голяма, но същевременно и копнеж да я удължа и никога да не напусна, излизайки от залата, театралния живот, станал в продължение на няколко часа мой, и прибирайки се направо в къщи, щях да имам чувството, че ме пращат насила в изгнание, ако не се надявах да науча много неща за Берма от нейния поклонник, издействувал ми разрешението да отида на „Федра“, господин дьо Норпоа.

Преди вечерята баща ми ме повика в кабинета си и ме представи на маркиза. Когато влязох, посланикът стана, подаде ми ръка, като се наклони към мен въпреки високия си ръст, и ме загледа внимателно със сините си очи. Тъй като чужденците, с които се бе запознавал като представител на Франция, бяха почти винаги — дори и прочутите певци — забележителни личности и той знаеше, че би могъл да каже по-късно, когато някой произнесе името им в Париж или Петербург, че си спомня отлично вечерта, прекарана с тях в Милано или София, той бе свикнал да им показва с любезното си държане колко му е приятно да се запознае с тях. Независимо от това, убеден, че животът в различните столици ни предлага чрез срещите с интересни личности и чрез местните обичаи по-задълбочени познания, отколкото можем да почерпим от книгите върху историята, географията и нравите на отделните народи, за интелектуалното движение в Европа, той насочваше острата си наблюдателност към всеки новодошъл, за да знае после с какъв човек ще има работа. Правителството отдавна не му бе поверявало дипломатически пост в чужбина, но представеха ли му някого, очите му, сякаш непредубедени, че в момента е посланик на разположение, предприемаха плодотворното си наблюдение, докато самият той с цялото си държане се мъчеше да покаже, че името на чужденеца не му е непознато. Затова, докато ми говореше сърдечно с многозначителното изражение на човек, съзнаващ големия си жизнен опит, той продължаваше да ме гледа с проницателно любопитство, за да добие ясна представа за мен, сякаш бях екзотичен обичай, поучителен паметник или звезда в турне. И по този начин проявяваше към мен царствената благосклонност на мъдрия Ментор и усърдната любознателност на младия Анахарсис.

Не спомена нищо за „Ревю де дьо Монд“, но ме поразпита как живея, с какво се занимавам, какво ме влече и за пръв път някой заговори за влеченията ми така, сякаш е разумно да ги следвам, защото дотогава си мислех, че съм длъжен да ги потискам. Тъй като имах склонност към литература, той не се опита да ме отклони, напротив, заговори с уважение за нея като за чаровна и заслужаваща почит особа, за чийто избран кръг в Рим или Дрезден е запазил прекрасен спомен, само че за съжаление поради житейските си задължения я вижда много рядко. Усмихвайки се едва ли не закачливо, той сякаш ме облажаваше за приятните мигове, които, по-щастлив от него и главно по-свободен, щях да прекарам с нея. Но поради самите думи, с които си служеше, литературата ми се видя съвсем различна от представата, която си бях изградил в Комбре. И разбрах, че съм бил двойно прав, като се бях отказал от нея. Досега бях убеден само, че нямам писателска дарба. Сега господин дьо Норпоа ми отне всяко желание да пиша. Опитах се да му обясня за какво мечтая. Разтреперан от вълнение, изпълнен с угризения да не би да не успея да изразя най-правилно онова, което бях почувствувал, без нито веднъж досега да се опитам да го формулирам, аз се изказах доста заплетено. Било поради професионална привичка, било защото всеки влиятелен човек, от когото искате съвет, е напълно спокоен, тъй като съзнава, че държи нишките на разговора и оставя събеседника си да се вълнува, да се напряга и да се бъхти колкото си ще, било за да подчертае характерната си глава (според него гръцка въпреки големите бакенбарди), лицето на господин дьо Норпоа оставаше така абсолютно неподвижно, докато му излагат нещо, както ако говорите в глиптотеката на някой глух античен бюст. Внезапно чувахте смаян отчетливия глас на посланика, напомнящ чукчето при публичен търг или предсказание на делфийския оракул, защото с нищо в изражението си не бе издал какво впечатление сте му направили и как ще се изкаже за вас.