Марсель Пруст: По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— Точно така — заяви той неочаквано, сякаш въпросът бе решен, след като ме остави да пелтеча пред неподвижните очи, които не се отместваха от мен, — и синът на един мой приятел, mutatis mutandis, е като вас (и той заговори за нашите общи предразположения със същия успокоителен тон, както ако ставаше дума не за склонност към литература, а за ревматизъм и искаше да ме увери, че от него не се умира). — Той дори предпочете да напусне Ке д’Орсе, макар че неговият баща му бе проправил пътя, и без да хае за общественото мнение, започна да пише. Няма основание, явно, да се оплаква. Преди две години публикува — естествено той е много по-възрастен от вас — едно произведение върху чувството за безкрайното у жителите по западното крайбрежие на езерото Виктория-Нианца, а тази година — една по-малка брошура, но написана много живо и на места хапливо, за автоматичната пушка в българската армия, в което е направо несравним. Създаде си вече име, не е човек, който ще спре посред път, и зная, че макар още да не става дума за кандидатурата му, произнесоха два-три пъти, и то много благосклонно, името му в Академията за морални науки. Без да твърдя, че е достигнал върха, той си извоюва с големи усилия доста хубаво положение и успехът, който невинаги спохожда само истериците, обърканите глави и алармаджиите, любители на интриги, увенча и неговата борба.

Виждащ ме вече академик след някоя и друга година, баща ми сияеше от задоволство; господин дьо Норпоа го доведе до връхната му точка, когато след кратко колебание — колкото да прецени последиците от благоволението си — ми каза, като ми подаде визитната си картичка:

— Защо не отидете при него от мое име? Той ще може да ви даде някои ценни съвети — и с тези думи така мъчително ме развълнува, сякаш ми бе казал, че на следния ден трябва да отплавам като юнга на борда на някой кораб.

Леля Леони ми бе завещала не само какви ли не вещи и мебели, които се чудехме къде да денем, но и почти всичките си налични пари, като посмъртно доказа голямата си обич към мен, която не подозирах, докато тя бе жива. Принуден да се разпорежда с тази сума до пълнолетието ми, баща ми се допита до господин дьо Норпоа как по-добре да я вложи. Маркизът го посъветва да купи някои ценни книжа с малка лихва, но затова пък по-сигурни според него, например консолидирани английски и четирипроцентови руски акции.

— По-надеждни от тях, здраве! — заяви маркизът. — Доходът не е голям, но затова пък капиталът няма да бъде накърнен.

Баща ми го осведоми с няколко думи какви други акции е купил. Господин дьо Норпоа се усмихна недоловимо в знак на поздравление. Като всеки капиталист той смяташе богатството за нещо завидно, но му се струваше по-изтънчено да изкаже с бегло съучастническо кимване поздравленията си. От друга страна, тъй като самият той притежаваше колосално богатство, смяташе, че добрият вкус изисква да намери, макар привидно, доста значителни чуждите дребни доходи, като с радост и задоволство си мисли за собствените си, далеч по-големи. Но затова пък той не се поколеба да поздрави баща ми за „избора“ на ценните му книжа, за проявения „верен усет“, много „тънък и изискан“, сякаш за него съотношенията между борсовите акции, а и самите акции притежаваха художествени достойнства. Когато баща ми му спомена за една от тях, доста нова и още неизвестна, господин дьо Норпоа, подобно на хората, чели вече книгата, която вие си въобразявате, че единствен познавате, му каза:

— Но, да, забавно ми беше известно време да следя котирането й, беше интересно — и се усмихна като абонат на някое списание, спомнящ си, че е чел последния роман, печатан в подлистник в него. — На ваше място бих участвувал, когато обявят поредната подписка. Изгодна е, защото ви предлагат облигации на примамлива цена.

Баща ми не си спомняше точното наименование на някои стари ценни книжа, които лесно могат да се сбъркат с други. Затова измъкна чекмеджето на писалището си и ги показа на посланика. Външният им вид ме очарова. Украсени с остри върхове на катедрали и алегорични фигури, те извикваха у мен спомена за „старите издания на романтиците“, които бях прелиствал преди години. Всички неща, датиращи от едно и също време, си приличат: едни и същи художници илюстрират стихосбирки и изпълняват поръчки на акционерните дружества. И едва ли нещо напомня така живо някои издания на „Парижката Света Богородица“ и на творбите на Жерар дьо Нервал, закачени на витрината на бакалницата в Комбре, както поименните акции на Водоснабдителната компания в правоъгълната рамка с цветчета, поддържана от речните божества.