Марсель Пруст: По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Баща ми изпитваше презрение към моята умствена нагласа, доста смекчено от обичта му към мен, затова в крайна сметка се отнасяше със сляпо снизхождение към всички мои занимания и без капка колебание ме накара да донеса кратката поема в проза, която бях съчинил още в Комбре след една разходка. Бях я написал с въодушевление и ми се струваше, че то ще се предаде на всеки читател, ала господин дьо Норпоа като че ли не му се поддаде, защото ми върна поемата, без да каже нито дума.

Майка ми, изпълнена със страхопочитание към всичко, което правеше баща ми, влезе плахо, за да попита дали може да сложат масата. Боеше се да не би да прекъсне разговора, в който не би могла да участвува. И наистина баща ми час по час заговаряше маркиза за някоя важна мярка, която са решили да отстоят на следващото заседание на комисията и гласът му звучеше по-особено, както разговарят помежду си в чужда среда двама колеги — подобни на двама колежани, — свързани поради служебните си обязаности с общи спомени, недостъпни за околните, на които те сякаш се извиняват, че водят пред тях този професионален разговор.

Съвършената свобода на лицевите мускули, постигната от господин дьо Норпоа, му даваше възможност да слуша, сякаш не чува. Накрая баща ми почваше да се чувствува неловко:

— Смятах да поискам мнението на комисията… — казваше той на господин дьо Норпоа след дълги предисловия.

Едва тогава лицето на аристократа-виртуоз, досега безжизнено като на музикант, очакващ да изсвири своята партия, трепваше и той изричаше в същото темпо, но с по-рязък тон, като че ли просто завършваше започнатата от баща ми фраза, само че с друг тембър:

— … която вие сигурно ще свикате в най-близко време, особено защото ги познавате лично и лесно можете да ги съберете.

Завършекът на фразата не съдържаше нищо необикновено. Но застиналото дотогава лице на маркиза й придаваше кристалната яснота и едва ли не коварната неочакваност на пианото в някой концерт на Моцарт, което, отначало безмълвно, се обажда в подходящия момент в отговор на виолончелото.

— Е, какво, доволен ли си от представлението? — попита ме баща ми, когато седнахме на масата, за да ми даде възможност да се проявя, мислейки, че моята възторженост ще се хареса на господин дьо Норпоа. — Той току-що чу Берма, спомняте ли си, че говорихме за това — и се обърна към дипломата със същия делови и тайнствен тон, съдържащ намек за нещо минало, сякаш говореше за заседание на комисията им.

— Сигурно сте очарован, особено ако я чувате за първи път. Баща ви се тревожеше да не би това нарушение на режима да се отрази на здравето ви — изглежда, че сте доста нежен, доста крехък. Но аз го успокоих. Театрите днес не са онова, което бяха макар само преди двадесет години. Седите в удобни кресла, залата е проветрена, макар да сме още много далеч от Германия и Англия — там много са ни изпреварили в това, както и в много други неща. Не съм виждал Берма във „Федра“, но чух, че играела чудесно. Поразен сте от нея, естествено.

Хиляди пъти по-умен от мен, господин дьо Норпоа сигурно знаеше в какво се състои съвършенството на Берма, което аз не съумях да доловя в играта й и щеше да ми го обясни. В отговор на въпроса му щях да го помоля да ми разкрие истината и да разбера защо така силно желаех да видя актрисата. Разполагах само с един миг — трябваше да го използувам и да насоча въпросите си към най-същественото, — но кое бе то? Съсредоточих изцяло вниманието си върху толкова неясните си впечатления и без ни най-малко да се стремя да блесна пред господин дьо Норпоа, а само да узная от него така въжделената истина, без да се опитвам да заместя убягващите ми думи със заучени клишета, аз запелтечих и накрая, за да го предизвикам да ми каже какво именно е възхитително у Берма, признах, че съм останал разочарован.

— И таз добра! — възкликна баща ми недоволно, опасявайки се да не би признанието ми, че не съм разбрал играта на Берма, да направи лошо впечатление на господин дьо Норпоа. — Как можеш да твърдиш, че не ти е било приятно, когато баба ти ни разказа, че не си изпуснал нито една дума на Берма, че очите ти направо щели да изскочат и никой друг в залата не я гледал така?

— Е, разбира се, аз слушах много внимателно, за да разбера кое точно у нея е необикновено. Естествено, тя е много добра.

— Щом е много добра, какво още ти трябва?

— Нещо, което безспорно допринася за успеха на Берма — обърна се вежливо към мама господин дьо Норпоа, за да включи и нея в разговора и да изпълни добросъвестно задължението си да бъде любезен с домакинята, — е съвършеният й усет при избора на ролите и именно той й осигурява винаги истински и безспорен успех. Тя рядко играе в посредствени пиеси. Вижте например — заловила се е с ролята на Федра. Впрочем тя проявява същия усет и в тоалетите, и в играта си. Макар често да е правила блестящи турнета в Англия и Америка, никак не се е повлияла от вулгарността, да не кажа, на Джон Бул — това би било несправедливо най-малкото за Англия от Викторианската епоха, — но на чичо Сам. Никога крещящи цветове или пресилени крясъци. А и прекрасният й глас й служи толкова добре и тя така изкусно го владее — като певица, бих бил изкушен да кажа.