Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— Извънредно много! Имаше известни опасения как един толкова млад монарх ще се справи с трудното положение особено при толкова щекотливи обстоятелства. Лично аз вярвах твърдо в политическия усет на суверена. Но признавам, че той надмина очакванията ми. По сведение на най-достоверни източници неговият тост в Елисейския дворец, съчинен от него от първия до последния ред, напълно заслужено предизвикал всеобщ интерес. Направо майсторски ход — малко дързък, но политическата обстановка напълно оправдаваше подобна дързост. Дипломатическите традиции имат нещо хубаво, безспорно, но в този случай именно заради тях неговата и нашата страна живееха толкова затворено, че просто се задушаваха. И ето един начин да се прочисти атмосферата, не особено препоръчителен начин очевидно, но крал Теодосий можеше да си го позволи: да се счупят стъклата на прозорците. И той ги счупи с такова хубаво настроение, че очарова всички, и с такива точни думи, че веднага пролича расата на просветените владетели, към които спада по майчина линия. Много удачно беше, че заговори за „духовно сродство“ между неговата страна и Франция, израз, чужд на речника на министерските канцеларии. Както виждате, литературата е полезна и в дипломацията, дори когато стоиш на трона — добави маркизът, обръщайки се към мен. — Това, разбира се, беше общоизвестен факт и отношенията между двете държави бяха в момента чудесни, но трябваше да се заяви на всеослушание. Очакваше се само словесната форма и тя бе избрана изключително сполучливо, сам видяхте ефекта. Що се отнася до мен, аз я приветствувах от все сърце.

— Приятелят ви господин дьо Вогубер трябва да е доволен, той от години подготвяше това сближение.

— Особено защото негово величество, верен на навиците си, държеше да го изненада. Това бе изненада впрочем за всички ни и най-напред за министъра на външните работи, комуто не била съвсем по вкуса, както ми казаха. Когато някой го заговорил по този въпрос, той отвърнал доста рязко и доста високо, та околните да го чуят: „Нито съм питан, нито съм предупреден“, като с тези думи недвусмислено отхвърлил всяка отговорност за случилото се. Трябва да признаем, че това събитие вдигна много шум и не бих гарантирал — добави маркизът с лукава усмивка, — че някои мои колеги, за които е върховен закон избягването на всяко усилие, са били смутени в бездействието си. Колкото до Вогубер, известно ви е, че той бе много нападан за политиката му на сближаване с Франция и сигурно много е страдал, защото е прекалено чувствителен и извънредно сърдечен. Напълно основателно мога да твърдя това, защото, макар да е по-млад, и то не малко, от мен, продължително съм общувал с него, отдавна сме приятели и го познавам добре. Пък и кой не го познава? Кристална душа — това е единственият му недостатък — сърцето на дипломата не бива да бъде толкова прозрачно. Но въпреки това говори се, че ще го изпратят в Рим: голямо повишение за него, но и голямо бреме. Между нас казано, мисля, че Вогубер, колкото и да е лишен от амбиция, ще бъде много доволен и съвсем не иска да го отмине тази горчива чаша. Той може би ще направи чудесно впечатление там. Кандидат е за Консултата и лично аз го виждам много добре на фона на двореца Фарнезе и галерията Карачи, той е толкова артистичен. Според мен поне той не би могъл да събуди ненавист. Само че около крал Теодосий има цяла камарила, в различна степен подчинена на Вилхелмщрасе и изпълняваща покорно внушенията й, и тя именно се опита да му пресече пътя. Вогубер трябваше да се пребори не само с кулоарните интриги, но и с оскърбленията на продажните драскачи, които после първи, подобно на всички платени журналисти, поискаха „аман“, но междувременно най-недобросъвестно поддържаха нелепите обвинения на разни тъмни личности срещу нашия представител. В продължение на цял месец враговете на Вогубер играха около него танца на скалпа — господин дьо Норпоа натърти последната дума. — Но умният човек знае какво прави. Той отмина с презрение оскърбленията — добави още по-енергично маркизът и очите му блеснаха така страшно, че залъкът ни заседна на гърлото. — Както казва една чудесна арабска поговорка: „Кучетата лаят, керванът си върви“.

Като я изстреля, господин дьо Норпоа замълча за миг и ни изгледа, за да види впечатлението от нея. То бе главозамайващо: поговорката ни бе позната. Беше заместила в устата на важните особи една друга: „Който сее вятър, ще пожъне буря“, която се нуждаеше от отдих, тъй като не беше така неуморима и жизнеустойчива като „да работиш даром“. Речникът на тези хора беше като редуващите се сеитби и обикновено се сменяше всеки три години. Естествено подобни цитати, с които господин дьо Норпоа майсторски изпъстряше статиите си в „Ревю“, съвсем не му бяха необходими, за да изглежда солиден и добре осведомен политик. И без тяхната украса достатъчно беше господин дьо Норпоа да пише в подходящия момент — а той не го пропускаше — „Кабинетът на Сент Джеймс един измежду първите усети опасността“ или „На Певческия мост цареше голямо вълнение и с тревожен поглед следяха себичната, но ловка политика на двуглавата монархия“, или „Монтечиторио даде сигнал за тревога“, или най-сетне „Вечната двойна игра, присъща открай време на Балплац“. Само по тези изрази всеки непосветен читател тутакси би разпознал и би поздравил опитния дипломат. Но маркизът минаваше за нещо повече и оставяше впечатление на висококултурен човек с умелото използване на цитати, чийто съвършен образец по онова време беше например: „Оправете политиката, а аз ще оправя финансите, както обичаше да казва барон Луи.“ (Тогава не бяха внесли още от Изтока: „Победата е на онзи от двамата противници, който изтрае четвърт час повече от другия, както казват японците.“) Тази репутация на много образован човек, съчетана с безспорната му дарба на интригант, скрита под маската на безразличие, бе осигурила влизането на господин дьо Норпоа в Академията за морални науки. Някои сметнаха даже, че мястото му е във Френската академия в деня, когато в желанието си да покаже, че можем да стигнем до разбирателство с Англия, като укрепим съюза с Русия, той не се поколеба да заяви в печата: „Нека Ке д’Орсе знае добре, нека занапред се впише във всички учебници по география, допуснали подобен пропуск, нека бъде скъсан безжалостно всеки кандидат за бакалавърска степен, който не каже: «Всички пътища водят за Рим, но пътят от Париж за Лондон минава през Петербург.»“