Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Тази промяна не беше толкова необикновена, колкото се струваше на господин дьо Норпоа. Одет не вярваше, че накрая Суан ще се ожени за нея. Всеки път, когато умишлено споменаваше пред него, че някой добре поставен мъж се е оженил за любовницата си, той запазваше ледено мълчание или в най-добрия случай, ако го запиташе направо: „Нима не намираш, че е постъпил правилно, че е постъпил прекрасно с жената, пожертвувала му своята младост?“, той отговаряше сухо: „Не казвам, че е лошо, всеки постъпва посвоему.“ Тя не беше дори далеч от мисълта, че той изобщо ще я изостави — както сам казваше в изблик на гняв, — защото неотдавна една скулпторка й бе казала: „От мъжете може да се очаква всичко, те са такива мерзавци!“ и поразена от проницателността на тази песимистична максима, Одет си я бе присвоила и я повтаряше при повод и без повод с обезсърчено изражение, сякаш си мислеше: „Че какво? Няма нищо невъзможно, такъв ми е късметът.“ Като последица от това настроение загуби всякаква сила оптимистичната сентенция, която бе ръководила дотогава Одет в живота й: „Можеш да направиш какво ли не на мъжете, които са влюбени в теб, те са такива идиоти!“, която тя придружаваше със закачливо намигане, съответствуващо обикновено на следната забележка: „Не се страхувайте, няма да счупи нищо.“

Междувременно Одет си мислеше с огорчение как ли тълкува поведението на Суан някоя нейна приятелка, омъжена за любовника си, с когото бе живяла не толкова дълго, колкото Одет със Суан, и без да има дете, а сега се ползваше с уважение и бе канена на баловете в Елисейския дворец. Някой по-проницателен психолог от господин дьо Норпоа би открил, че именно чувството на унижение и срам бе озлобило Одет, че заядливият характер не й е присъщ по рождение, не е неизлечима болест и лесно би предрекъл това, което се бе случило впоследствие — че новият й начин на живот като омъжена ще прекрати магически бързо мъчителните ежедневни и все пак чужди на темперамента й избухвания. Тази женитба учуди всички, а всъщност именно това е учудващото. Навярно доста малко хора разбират чисто субективния характер на явлението любов и своеобразното създаване на допълнителна личност, различна от онази, която носи същото име в обществото, и съставена почти изцяло от елементи, извлечени от самите нас. Затова доста малко хора намират естествени огромните размери, които взема в крайна сметка в нашите очи някое същество, което не същото като онова, което те виждат. И все пак изглежда, че в случая с Одет можеше да се предположи, че ако не е оценила напълно ума на Суан, то поне й са известни не само заглавията на трудовете му, но познава най-подробно и съдържанието им, така че името Вермеер й е толкова познато, колкото името на шивача й. Тя познаваше също основно онези черти от характера на Суан, които страничните хора не знаят или осмиват, а само любовницата или сестрата имат вярна представа за тях и ги обичат. И ние толкова много държим на тях, дори и на ония, които най-много бихме желали да променим, именно защото някоя жена накрая свиква благосклонно и се шегува приятелски с тях, като нас и родителите ни: затова старите връзки придобиват нежността и силата на семейните чувства. Отношенията ни с някой друг човек стават един вид свещени, когато той почне да съди за недъзите ни от собствената ни гледна точка. Своеобразните черти бяха присъщи и на ума на Суан, както на характера му, но тъй като все пак се кореняха в характера му, те бяха по-леснодостъпни за Одет. Тя съжаляваше, че тези негови черти не личаха у Суан-писателя, в напечатаните му студии толкова, колкото в писмата му или при разговор с него, където той ги пилееше щедро. Съветваше го да им отдели повече място в произведенията си. Така й се щеше, защото обичаше в него именно тези черти и тъй като ги предпочиташе, защото бяха чисто негови, тя може би с право желаеше да бъдат по-ясно изявени в творбите му. А може би тя си въобразяваше, че ако пише по-увлекателно, той най-сетне ще има успех, а самата тя — онова, което у Вердюренови се бе научила да поставя по-високо от всичко: салон.

Сред хората, на които подобен брак се струваше смешен и които си задаваха въпроса: „Какво ще помисли господин дьо Германт, какво ще каже Бреоте, ако се оженя за госпожица дьо Монморанси?“, сред хората с такъв обществен идеал би спадал двадесет години преди това и самият Суан, който толкова се бе домогвал да бъде приет в Жокейклуб и по онова време възнамеряваше да сключи блестящ брак, който, укрепвайки общественото му положение, би го превърнал в един от най-видните парижани. Само че представите, които буди у заинтересования един такъв брак, трябва, подобно на всички представи, да се подхранват отвън, за да не избледнеят и да не се заличат напълно. Най-пламенната ви мечта е да унизите човека, който ви е оскърбил. Но ако напуснете страната и никога вече не чуете за него, вашият враг ще изгуби всяко значение за вас. Ако в течение на двадесет години не сте видели нито веднъж хората, заради които сте искали да влезете в Жокейклуб или в Академията, перспективата да станете член на едното или другото от тези две общества никак няма да ви блазни. А също както заминаване, болест или полагане на религиозен обет продължителната връзка замества предишните представи с нови. Когато Суан се ожени за Одет, той не се отказа от светските си амбиции, защото Одет отдавна го бе откъснала в духовен смисъл от тях. А и ако не беше така, заслугата му щеше да бъде само по-голяма. Именно, защото предполагат жертвуването на едно по-изгодно положение заради чисто интимните радости, опозоряващите бракове будят най-голямо уважение (разбира се, не можем да сметнем за опозоряващ брака по сметка, защото не е имало още случай съпружеска двойка, от която жената или мъжът са се продали, да не е била приета накрая, макар само по традиция, позовавайки се на много други такива примери и за да не прилагат различни мерки и теглилки). От друга страна, възможно е Суан от артистичност, ако не от извратеност, да е изпитвал известно наслаждение да се свърже, както при кръстосване на растителните видове, практикувано от менделистите, или както в античните митове, със същество от друга порода — ерцхерцогиня или кокотка, като се ожени за потомка на кралска династия или сключи неравен брак. При мисълта за женитба с Одет Суан се тревожеше за отношението само на една личност, и съвсем не от снобизъм — херцогиня дьо Германт. Затова пък тя не създаваше никакви грижи на Одет, която се интересуваше само от хората, стоящи непосредствено над нея в обществената стълба, и не стигаше чак до тази толкова неясна емпирея. Но когато, унесен в блянове, Суан виждаше Одет като своя жена, той неизменно си представяше мига, когато ще заведе нея и главно дъщеря си при принцеса де Лом, отскоро херцогиня дьо Германт след смъртта на свекъра си. Нямаше желание да ги представи комуто и да било другиму, но се умиляваше при мисълта колко нежно тя ще се държи с Жилберт, как ще я глези, за голяма негова гордост, и той измисляше дори думите, които херцогинята щеше да каже на Одет за него, както и думите на самата Одет Разиграваше сам за себе си сцената на запознаването им, точен във въображаемите подробности като хората, които обмислят как да вложат евентуална печалба, чийто размер определят съвсем произволно. Ако представата, съпътствуваща някое наше решение, го обуславя до известна степен, можем да кажем, че Суан се бе оженил за Одет главно за да запознае нея и Жилберт с госпожа дьо Германт, па макар без свидетели и никой никога да не узнае. По-късно ще видим, че осъществяването на тази единствена светска амбиция по отношение на Одет и дъщеря му му бе отказано, и то с такова неотменно вето, че Суан умря, без да предполага, че херцогинята някога ще пожелае да се запознае с тях. Ще видим също, че, напротив, херцогиня дьо Германт се свърза с Одет и Жилберт след неговата смърт. И може би щеше да бъде благоразумно от негова страна, след като толкова държеше на подобно незначително обстоятелство, да не си представя бъдещето така мрачно в това отношение и да допусне, че така жадуваното от него сближение би могло да стане, когато него няма да го има вече, за да му се радва. Причинната връзка между явленията, която в крайна сметка поражда почти всички възможни последици — дори и тези, които ни са се стрували неосъществими, понякога действува бавно, още по-бавно поради нашето желание, защото в стремежа си да я ускори то я спъва, както и поради самото ни съществуване, и чак когато престанем да желаем, а понякога и да живеем, завършва работата си. Нима Суан не знаеше от собствен опит и нима животът не му бе разкрил предварително онова, което щеше да се случи след смъртта му? Не беше ли посмъртно щастие и бракът му с Одет, която бе обичал страстно, макар да не му се бе харесала в първия миг, и за която се бе оженил, когато вече не я обичаше, когато онова същество у Суан, което бе копняло безнадеждно да прекара целия си живот с Одет, беше вече мъртво?