Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— О, господине! — възкликнах аз, когато господин дьо Норпоа ми каза, че ще предаде на Жилберт и майка й възхищението ми от тях. — Ако направите това, ако поговорите за мен с госпожа Суан, животът ми ще бъде много кратък, за да ви засвидетелствувам признателността си, и той ще ви принадлежи! Но държа да ви уведомя, че не познавам госпожа Суан и никога не съм й бил представен.

Прибавих последното изречение от добросъвестност, за да не оставя впечатлението, че се хваля с несъществуващо познанство. Но още преди да го изрека, почувствувах, че е излишно, защото при благодарствените ми думи, толкова пламенни, че му подействуваха охладяващо, лицето на посланика изрази колебание и неудоволствие и наведените му право надолу и леко присвити очи погледнаха косо като убягващата линия на една от страните на геометрично тяло, рисувано в перспектива: така поглеждаме невидимия си вътрешен събеседник, когато му казваме нещо, което другият, господинът, с когото разговаряме в момента, — в случая това бях аз, — не трябва да чуе. Тутакси си дадох сметка, че произнесените от мен думи, много слаби в сравнение с прилива на благодарност в душата ми, с които се надявах да трогна господин дьо Норпоа и да го подтикна да се застъпи за мен и да ме ощастливи, без да му коствува почти нищо, бяха може би единствените (измежду всички злостни приказки, измислени евентуално от най-върлите ми врагове), които можеха да го накарат да не го стори. И наистина, щом ги чу, също както ако някой непознат, с когото споделяме охотно привидно еднаквите си впечатления от доста невъзпитаните според двама ни минувачи, внезапно ни покаже каква патологична бездна го разделя от нас, като добави, опипвайки джоба си: „Жалко, че не съм си взел револвера, нямаше да оставя нито един!“, господин дьо Норпоа, който знаеше прекрасно, че едва ли имаше нещо по-просто и по-лесно от това да бъдеш препоръчан на госпожа Суан и приет от нея, а видя, че за мен, напротив, това беше необикновено ценно, следователно много трудно, си помисли, че привидно нормалното ми желание може би крие някаква задна мисъл, подозрителна цел или предишно провинение, поради които никой досега не се бе наел да спомене за мен пред госпожа Суан, сигурен, че ще я раздразни. И аз разбрах, че маркизът никога няма да изпълни обещанието си, че може с години да вижда всеки ден госпожа Суан, без нито веднъж да я заговори за мен. Впрочем няколко дни по-късно той я попита за нещо, което исках да зная, и ми го предаде чрез баща ми. Не се бе сметнал длъжен да каже за кого иска това сведение, така че тя нямаше да научи, че познавам господин дьо Норпоа и че толкова искам да отида в дома й. И това може би не беше кой знае колко голямо нещастие, защото второто от тези две обстоятелства вероятно нямаше особено да допринесе за въздействието на първото, доста съмнително въздействие между другото: мисълта за собствения й живот и за собственото й жилище не предизвикваше никакво тайнствено смущение у Одет и познатите, които й ходеха на гости, съвсем не й се струваха приказни същества, както на мен, докато аз бях готов да хвърля камък през прозореца на Суан, ако можех да напиша на него, че познавам маркиз дьо Норпоа. Бях уверен, че подобно послание, макар предадено така грубо, би ме издигнало в очите на стопанката на дома, вместо да я настрои против мен. Дори и да знаех, че неизпълнената мисия на господин дьо Норпоа няма да има резултат, а напротив, ще ми навреди пред Суанови, ако той се бе съгласил, нямаше да имам смелостта да го разубедя и да се откажа от сладостта — независимо от гибелните й последици — името ми и самият аз да се озовем за миг до Жилберт, в дома й, в непознатия й живот.

Когато господин дьо Норпоа си отиде, баща ми зачете вечерните вестници, а аз отново се замислих за Берма. Удоволствието, което бях изпитал от играта й, се нуждаеше от подсилване, защото далеч не бе равно на очакваното. Затова то тутакси поглъщаше всичко, което би могло да го подхрани, например достойнствата на Берма, изтъкнати от господин дьо Норпоа, които съзнанието ми бе попило наведнъж като оросена с вода изсъхнала ливада. Междувременно моят баща ми подаде вестника и ми посочи следния критичен отзив: „Представлението на «Федра», изнесено пред възторжената публика, сред която личаха най-изтъкнати артисти и критици, бе за госпожа Берма, в ролята на Федра, истински триумф, какъвто рядко е изживявала през бляскавата си кариера. Ще се занимаем по-обстойно с това представление, което е истинско театрално събитие. Нека припомним само, че най-авторитетните ценители единодушно заявяват, че подобно тълкуване напълно подновява ролята на Федра, един от най-красивите и най-проникновените образи, създадени от Расин, и представлява най-чистата и най-висшата художествена изява, на която нашата епоха има щастието да се радва.“