Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Смазан от мнението на господин дьо Норпоа за откъса, който му бях показал, припомняйки си същевременно колко ми беше трудно да напиша есе или просто да се вдълбоча в сериозен размисъл, аз за лишен път се убедих в умственото си нищожество и пълната липса на литературна дарба. Естествено някои най-делнични впечатления преди години в Комбре или някоя книга на Бергот будеха у мен мечти, на които придавах голяма стойност. Поемата ми в проза отразяваше това състояние. Щом посланикът не се бе хванал на въдицата, той несъмнено мигом бе доловил и прозрял, че красотата, която виждах в нея, бе само измамен мираж. Затова пък той ми разкри какво нищожно място заемам (преценен отвън, обективно, от най-добронамерен и най-умен познавач). Чувствувах се съкрушен, смален и умът ми, подобно на флуид, приемащ измеренията на съда, в който е излят, също както се бе разширил по-рано, за да изпълни необятните способности на гения, сега, свит, се побираше цял-целеничък в тесните рамки на посредствеността, до които го бе свел маркиз дьо Норпоа.

— Запознанството ми с Бергот — добави той, обръщайки се към баща ми — не беше само доста щекотливо, ех, в крайна сметка може да се сметне и за пикантно. Бергот — има няколко години оттогава — дойде във Виена, докато аз бях посланик там. Представи ми го принцеса дьо Метерних, той дойде да се разпише в посолството и изяви желание да бъде поканен като представител в чужбина на Франция. Той я представя наистина с произведенията си до известна степен, доста ниска, ако искам да бъда точен, и аз бях готов да пренебрегна личното си мнение за частния му живот. Но той не пътуваше сам, и нещо повече — държеше да бъде поканен със спътницата си. Мисля, че не съм по-строг моралист от всеки друг, и тъй като самият аз съм неженен, можех навярно да отворя по-широко вратите на посолството, отколкото ако имах жена и деца. Ала все пак няма да отрека, че има известен вид безсрамие, което не мога да приема, още по-отвратително поради моралния, защо да не кажа направо морализаторския тон на Бергот в книгите му, които гъмжат от вечни, между нас казано, скучни анализи, мъчителни скрупули, болезнени угризения, и то за най-нищожни дреболии, истински нравоучения (знаем колко евтино струват), докато в личния си живот проявява такава безсъвестност и цинизъм. Накъсо, отклоних отговора си, принцесата се застъпи повторно за него, пак безуспешно. Така че не предполагам да съм особено драг на въпросния Бергот и не знам доколко той е оценил вниманието на Сван, който го е поканил едновременно с мен. Освен ако сам той не е пожелал. Способен е и на това, защото всъщност не е в ред. И това е единственото му извинение.

— А дъщерята на господин Суан беше ли на вечерята? — попитах господин дьо Норпоа, като избрах момента, когато минавахме в салона и по-лесно можех да скрия вълнението си, отколкото седнал неподвижно на масата под обилната светлина на лампата.

Маркиз дьо Норпоа смръщи вежди в усилието да си припомни.

— Да. Едно четиринадесет-петнадесетгодишно момиче, нали? Спомням си, че ми го представиха преди вечеря като дъщеря на нашия домакин. Легна си рано или отиде при приятелки, не си спомням вече. Виждам обаче, че сте добре осведомен за семейство Сван.

— Играя с госпожица Суан на Шанз-Елизе. Тя е пленителна.

— А, така, значи, така. И на мен всъщност ми се стори очарователна, само че, ще ви призная, не ми се вярва да стане някога като майка си, стига само да не наранявам с тези думи пламенното ви чувство.

— Предпочитам лицето на госпожица Суан, но страшно се възхищавам и от госпожа Суан и се разхождам в Булонската гора само за да я зърна.

— О! Но аз ще им кажа това, те ще бъдат много поласкани.

Докато произнасяше тези думи господин дьо Норпоа беше в продължение на още няколко секунди в положението на всички хора, които, чувайки ме да казвам, че господин Суан е умен, има хубава къща, а родителите му са почтени борсови агенти, смятат, че със същата готовност бих се отзовал и за друг също така умен мъж, за други порядъчни борсови агенти и друга хубава къща. Това бе мигът, в който всеки здравомислещ човек, разговарящ с луд, не е забелязал още, че разговаря с луд. Маркиз дьо Норпоа намираше за напълно естествено да се любуваш на красивите жени и за учтиво, щом някой ти заговори възторжено за някоя от тях, да се престориш, че го смяташ за влюбен, да се пошегуваш с чувствата му и да му обещаеш да подпомогнеш домогванията му. Но когато той каза, че ще спомене пред Жилберт и майка й за мен (и ми даде възможност подобно на божество от Олимп, придобило флуидността на полъха или превърнало се в стареца, чийто образ приема Минерва, да проникна невидим в салона на госпожа Суан, да привлека вниманието й, да занимая мислите й, да събудя признателността й с възхищението си, да ме сметне за приятел на важна личност, достоен в бъдеще да бъда поканен от нея и да се сближа със семейството й), важната личност, която щеше да се застъпи за мен с огромния престиж, който навярно притежава в очите на госпожа Суан, извика внезапно у мен такова умиление, че едва се въздържах да не целуна нежните му бели сбръчкани ръце, киснали сякаш дълго във вода. Понечих даже да го сторя, надявайки се, че е останало незабелязано за другите. За всеки от нас е трудно да определи кои негови думи или жестове забелязват околните. В страха си да не надценим собственото си значение и разширявайки безмерно полето, над което по необходимост се разстилат спомените на другите в течение на целия им живот, ние си въобразяваме, че второстепенните ни реакции, придружаващи думите и движенията ни, едва проникват в съзнанието на разговарящите с нас и с още по-голямо основание се заличават в паметта им. На подобно предположение разчитат престъпниците, когато смекчават след време показанията си, надявайки се, че никой няма да може да съпостави новия вариант с предишното обяснение. Но напълно е възможно философията на фейлетониста, според която всичко е обречено на забрава, да се окаже дори по отношение на хилядолетния живот на човечеството не така вярна, както противоположната философия, според която всичко се запазва. В същия брой на вестника, в който моралистът на „Прьомие Пари“ ни казва за някое събитие, шедьовър, особено певица, радваща се „в момента“ на слава: „Кой ще си спомня всичко това след десет години?“, на третата страница в доклада на Академията за надписите не се ли споменава често за някое по-маловажно събитие, за посредствено стихотворение от епохата на фараоните, оцеляло до нас в пълния си текст? Може би не е съвсем същото с краткия човешки живот. И все пак няколко години по-късно видях сред гостите в един дом господин дьо Норпоа, който ми се стори най-сигурната ми опора — приятел на баща ми, снизходителен и доброжелателен към всички ни, отличаващ се поради професията и произхода си с дискретност, а ето че щом посланикът си отиде, ми разказаха, че намекнал как преди известно време на една вечеря едва-що не съм целунал ръцете му. Аз не само се изчервих до корена на косите си, но се смаях както от съвсем различното отношение на господин дьо Норпоа към мен, така и от съдържанието на паметта му. Тази „клюка“ ми разкри неочакваните съотношения между разсеяност и присъствие на духа, между запомняне и забравяне, присъщи на човешкия ум. Изпитах същото удивление както в деня, когато за пръв път прочетох в една книга на Масперо, че се знае точно кои ловци канел на ловните си походи Ашурбанипал десет века преди раждането на Исус.