Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Щом това ново определение — „най-чиста и най-висша художествена изява“, стигна до съзнанието ми, то мигом я прилепи към несъвършеното удоволствие, което бях изпитал в театъра, допълни някак си онова, което не му достигаше, и това сливане ме изпълни с такъв възторг, че възкликнах: „Каква велика артистка!“

Може да ви се стори, разбира се, че не съм бил съвсем искрен. Но защо не си представите онези писатели, които, недоволни от току-що написаното, случайно прочетат хвалебствени думи за гения на Шатобриан или се сетят за някой велик творец в изкуството, когото са мечтали да достигнат, като си тананикат мислено известна музикална фраза от Бетховен и сравняват бликащата от нея печал с тъжното настроение, което са искали да вложат в собствената си творба: те до такава степен се проникват от представата за гениалност, че я откриват и в нея, когато повторно я прочетат, вече не я виждат такава, каквато им се е сторила първоначално, и повярвали в достойнствата й, се успокояват: „Не е лоша все пак!“, без да съзнават, че в крайното впечатление, породило задоволството им, влиза споменът от дивните страници на Шатобриан: те вече не ги разграничават от своите, ала все пак не те са ги написали. Защо да не си спомним и мъжете — толкова много на брой! — които вярват в любовта на метресата си, макар и да знаят, че на всяка крачка им е изменяла, или хората, които се уповават на едно или друго — неутешимите съпрузи на непонятното възкръсване на все още любимата жена, която са изгубили, художниците — на бъдещата слава, а очакващите изкупление на греховете си след смъртта — на спасителното небитие. Защо да не си помислим и за любителите на пътешествия, които се прехласват от общия красив спомен от някое пътуване, забравяйки, че не е имало ден да не са скучали, и тогава да се произнесем дали в съвместния живот на представите в нашето съзнание поне една от онези, които ни правят най-щастливи, не е взела първоначално като истински паразит от друга, съседна представа най-въздействуващата съставка на силата си, която не й е достигала.

Майка ми очевидно не беше много доволна, че баща ми не държеше вече да постъпя в „кариерата“. Тя разчиташе, струва ми се, че редовният начин на живот ще дисциплинира неустойчивите ми нерви, и съжаляваше не толкова, че няма да стана дипломат, колкото че ще последвам литературните си влечения.

— Но престани, моля ти се! — извика баща ми. — Главното е да върши с удоволствие работата си. Та той не е вече дете. Сега знае ясно какво обича, малко е вероятно да се промени, в състояние е сам да разбере кое ще го направи щастлив в живота.

Преди да бъда щастлив или не, след като сам избера попрището си, думите на баща ми в онази вечер ми навяха тъга. Открай време всеки път, когато той биваше неочаквано мил с мен, изпитвах желание да го целуна по румените бузи над брадата му, но не се осмелявах само за да не би да не му хареса. В този ден, също като писател, изпълнен със скрупули, че издателят ще трябва да избира хартия и шрифт, може би прекалено хубави за неговите бленувания, които сам той не цени особено, защото не ги отделя от себе си, аз се питах дали влечението към литературата е толкова сериозно, че да оправдава добротата на баща ми. А и при думите му, че няма вече да се променя и зная кое ще ме направи щастлив, в мен се загнездиха две ужасно мъчителни съмнения. Нима наистина животът ми е вече започнал, нещо повече, нима бъдещото ми съществуване няма да се различава кой знае колко от досегашното? А дотогава аз всеки ден се чувствувах сякаш на прага на непокътнатия си още живот, който щеше да започне едва на следващата сутрин. Второто съмнение се свеждаше до първото, но под друга форма. Значи, не се намирам извън Времето, а съм подчинен на законите му като всички герои от романите, които именно поради това жалех, когато четях за живота им в беседката от тръстикови пръти в Комбре. На теория всички знаем, че земята се върти, но на практика не го забелязваме. Почвата, по която стъпваме, ни изглежда неподвижна и си живеем спокойно. Същото е и с Времето в нашия живот. За да направят осезаем неговия бяг, романистите принуждават читателите, предвижвайки с бясна бързина часовниковата стрелка, да изминат десет, двадесет, тридесет години за две минути. В началото на страницата сме се разделили с изпълнен с надежди влюбен, а накрая на следващата, вече осемдесетгодишен, забравил миналото, той прави ежедневната си разходка в двора на старческия дом и с мъка отговаря на въпросите ни. Като каза за мен „той вече не е дете, малко е вероятно да се промени“ и прочие, баща ми изведнъж ме накара да се видя във Времето и ми стана жално, сякаш бях, е, не още вдетиненият обитател на старческия дом, но героят, за когото писателят ни казва равнодушно и невероятно жестоко в края на книгата си: „Той все по-рядко отиваше в града и накрая завинаги се установи на село.“