Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— Да не би да е Анри — попита баща ми, който влезе при нас.

— О, не! — възрази Франсоаз с благ глас, в който се таеше презрение — аз говоря за един малък ресторант. При този Анри е много хубаво, разбира се, но това не е ресторант, а по-скоро… стол!

— Сигурно Вебер…

— О, не, господине, имам предвид добър ресторант. Вебер е на улица Роайал, това не е ресторант, а бирария. Не знам дали ви сервират както подобава. Мисля, че нямат дори покривки, ами слагат приборите направо върху масата, както им падне.

— Може би Сиро?

— О, Сиро ли? — усмихна се Франсоаз. — Струва ми се, че там вместо кухня има главно дами от обществото (под „общество“ Франсоаз разбираше леконравно общество). Ех, няма как, и това е нужно за младите.

Ние забелязахме, че под привидното си простодушие Франсоаз беше по-опасна „колежка“ за прочутите готвачи от най-завистливата и най-влюбената в себе си актриса спрямо другите актриси. И все пак се убедихме, че тя има тънък усет в своето изкуство и уважава традицията, защото добави:

— Не, аз имам предвид един ресторант, където като че ли готвят, както трябва да се готви, по домашному. Там все още спазват едно-друго. Не си жалят труда. Затова пък какви су трупат само? — Пестеливата Франсоаз пресмяташе със су, а не с луидори като прахосниците. — Госпожата знае къде е — отдясно, на Големите булеварди, малко по-навътре…

Ресторантът, чиито заслуги Франсоаз признаваше с добродушна гордост, се оказа… Английското кафене.

На първи януари направих най-напред семейните визити с мама, която, за да не се уморя, предварително ги беше подредила по квартали (според съставения от баща ми маршрут), а не по степен на роднинство. Но още с влизането ни в гостната на една доста далечна братовчедка, затова пък живееща близо и класирана на първо място в списъка ни, майка ми ужасена видя най-добрия приятел на най-докачливия ми вуйчо, държащ в ръка кутия захаросани или с шоколадова глазура кестени, който веднага щеше да му докладва, че не сме започнали визитите си с него. Той непременно щеше да се засегне. Според него би било съвсем естествено да отидем от Мадлената до Ботаническата градина, където живееше той, оттам да отскочим до Сент Огюстен, а после да поемем към улицата на Медицинския факултет.

Щом свършихме посещенията — баба ни освободи от това задължение, защото на Нова година вечеряхме у нея, изтичах на Шанз-Елизе, за да помоля нашата търговка, от която няколко пъти седмично Суанови купуваха медени хлебчета, да предаде на прислужницата им писмото, което се бях зарекъл да пиша на Жилберт на Нова година още в деня, когато тя толкова ме бе огорчила, писмо, в което й казвах, че старото ни приятелство си отива ведно с изминалата година, че съм забравил всички неудоволствия и разочарования и от първи януари ще поставим основите на ново приятелство, толкова здраво, че нищо не би могло да го разруши, толкова прекрасно, че се надявах Жилберт да запази, макар само от кокетство, красотата му, и да ме предупреди навреме, както обещавах да го сторя и аз, ако над него надвисне най-малка опасност. Когато се прибрахме, Франсоаз ме накара да спрем на ъгъла на улица Роайал пред една сергия на открито, за да си избере като новогодишен подарък снимки на Пий IX и на Распай, а аз си купих една снимка на Берма. Единственото й лице, с което актрисата отговаряше на възторга на многобройните си почитатели, изглеждаше обедняло, застинало неподвижно и износено като дрехата на хора, които нямат възможност да я сменят, и тя предлагаше неизменно все същата трапчинка над горната устна, леко повдигнатите си вежди и няколко други физически особености, все същите, застрашени в крайна сметка от изгаряне или удар. Впрочем лицето й само по себе си не би ми се сторило красиво, но то будеше представа, а следователно и желание да го целуна, защото бе навярно многократно целувано и пак примамваше от страниците на албума с нежния си кокетен поглед и притворно наивната усмивка. Берма сигурно изпитваше към много млади хора желанието, което признаваше под прикритието на ролята на Федра, и всичко — дори престижа на репутацията й, която я разкрасяваше и подмладяваше — й даваше възможност толкова лесно да го утоли. Свечеряваше се. Аз се спрях до колоната със залепени афиши за спектакъла на първи януари с участието на Берма. Духаше вятър, влажен и мек. Това време ми беше много добре познато. То породи в мен усещането и предчувствието, че новогодишният ден не се различава от другите, не беше първият ден на нов свят, в който бих могъл е още непокътнати изгледи за успех да се запозная отново с Жилберт, както по времето на Сътворението, сякаш миналото още не е било, сякаш ведно с поуките, които бих могъл да извлека за в бъдеще, се заличаваха и миговете, когато тя ме бе разочаровала, нов свят, в който да не остане нищо от стария… освен само едно — желанието ми Жилберт да се влюби в мен. Осъзнах, че щом сърцето ми жадува за обновление на незадоволявщата го вселена около мен, значи то, сърцето ми, не се е променило, и си казах, че няма основания и сърцето на Жилберт да се промени. Почувствувах, че новото ни приятелство си е все същото, както и новите години не са отделени една от друга с ров, макар волята ни, безсилна да ги догони и промени, да им дава, без тяхно знание, различни имена. Напразно бях посветил тази година на Жилберт и както нагаждаме религията към слепите природни закони, се бях опитал да бележа новогодишния ден с особената си представа за него. Напразно. Та той не знаеше, че го наричаме новогодишен и щеше да завърши със здрачаване, което нямаше нищо ново за мен: в мекия вятър, който духаше край колоната за афиши, разпознах, почувствувах осезаемо все същия вечен и обичаен материален мир, добре познатата влага, отминаващите в пълно неведение дни.