Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— Защо не влезете? Съвсем чиста е и ще я ползвате безплатно.

Може би тя ми предложи това също както продавачките на Гуаш ми предлагат, когато отидем да поръчаме нещо, да си взема от бонбоните, изложени на тезгяха под стъклен похлупак, но мама — уви! — не ми позволяваше. А може би и не толкова невинно, а като старата цветарка, която, докато мама й поръчваше да напълни с цветя жардиниерите ни, ми даваше една роза, като ми намигаше. Във всеки случай, ако „маркизата“ проявява слабостта си към юношите, като им отваря подземната врата на каменните кубове, където мъжете клечат като сфинксове, тя навярно преследва с щедростта си не надеждата да ги съблазни, а удоволствието да се покаже безкористно великодушна към хора, които й са симпатични, защото не съм заварвал при нея друг посетител освен стария пазач на градината.

Миг след това се сбогувах с „маркизата“ и придружен от Франсоаз напуснах заведението й, за да се върна при Жилберт. Веднага я открих — седеше на стола зад лавровия масив. Криеше се, за да не я видят приятелките й, защото играеха на жмичка. Седнах до нея. Тя носеше плоска шапчица, нахлупена над очите, и може би затова гледаше „изотдолу“ пак така замечтано-коварно, както когато я видях за първи път в Комрбе. Попитах я няма ли начин да се обясня устно с баща й. Жилберт отговори, че му предложила, но той сметнал обяснението излишно.

— На, вземете си писмото! Трябва да отида при другите, щом не ме намериха.

Ако Суан бе дошъл, преди да съм си взел писмото, в чиято искреност според мен бе истинско безумие да се съмнява, той навярно щеше да види, че наистина е бил прав. Защото, щом се доближих до Жилберт, която, извърната назад върху стола, ми казваше да взема писмото, а не ми го подаваше, тялото й така неудържимо ме привлече, че й казах:

— Хайде, не ми го давайте, да видим кой ще надвие!

Тя го скри зад гърба си, а аз обвих шията й с ръце, вдигнах косите й, сплетени на две плитки, падащи върху раменете й, било защото на нейната възраст все още се носят плитки, било защото майка й искаше дъщеря й да изглежда дълго още дете, за да подмладява самата нея, и се вкопчихме. Аз се опитвах да я привлека към себе си, тя се дърпаше. Пламналите й от усилието бузи бяха зачервени и сочни като череши. Смееше се, сякаш я гъделичках. Държах я притисната между бедрата ми като дръвче, по което се каня да се покатеря. И посред тези гимнастики, почти без да се задъхам повече, отколкото от мускулното напрежение и разгорещената борба, като капки пот, изтръгнати от усилието, от мен се изля наслаждението ми, преди да успея да го удължа, за да почувствувам сладостта му. В същия миг взех писмото. Тогава Жилберт ми каза добросърдечно:

— Знаете ли, ако искате, можем да се поборим още малко.

Може би тя смътно бе почувствувала, че започнах играта и с друга, непризната цел, но не бе забелязала, че я бях достигнал. Самият аз, опасявайки се да не би да си е дала сметка — миг след това тя едва доловимо се сгуши свенливо и аз реших, че опасенията ми не са напразни, — се съгласих да продължим борбата, защото не исках тя да сметне, че съм гонел само тази цел и след като съм я постигнал, нямам друго желание, освен да постоя още малко близо до нея.

Като се върнах в къщи, в съзнанието ми неочаквано изплува останалият до този момент в дълбините му спомен, до който ме бе доближил, без да ми го покаже, влажният въздух с лек дъх на сажди в обвитото с пълзящи растения павилионче. Видях мислено стаичката на вуйчо Адолф в Комбре, също пропита с дъх на влага. Не можах само да разбера и отложих за по-късно — защо тази толкова незначителна асоциация ме бе изпълнила с такова блаженство. По този повод реших, че действително заслужавам презрението на господин дьо Норпоа: предпочитаният ми писател досега беше онзи, когото той нарече обикновен „флейтист“, и изпадах във възторг не от велика идея, а от мирис на мухъл!

От известно време споменеше ли се у някои наши познати за Шанз-Елизе, майките поглеждаха недоброжелателно. Така се гледа прочут лекар, поставил неведнъж невярна диагноза и изгубил вече доверието на пациента. Други майки твърдяха, че тази градина не била здравословна за децата — не едно е хванало ангина, морбили или пък се е простудило. Без да обвиняват открито майка ми, че не е достатъчно грижовна, щом продължава да ме праща там, някои нейни приятелки я съжаляваха заради заслепението й.

Въпреки общоприетото мнение, неврастениците като че ли по-малко се вслушват в себе си: те „чуват“ толкова неща, за които после се убеждават, че напразно са се тревожили, че накрая престават да обръщат внимание на каквото и да било. Тяхната нервна система толкова често е зовяла „на помощ!“, като че ли е тежко болна, а всъщност се е очаквало да завали сняг или е предстояло смяна на жилището, че те свикват да не държат сметка за предупрежденията й, също както войник, който в огъня на боя до такава степен ги пренебрегва, че почти умиращ е способен да проживее няколко дни като съвсем здрав човек. Една сутрин, усещайки в себе си обичайното неразположение, над чието постоянно и подмолно развитие не се замислях, както не мислим и за кръвообращението ни, се затичах весело към трапезарията — родителите ми бяха вече на масата — и седнах, мъчейки се да си внуша, че ако ми е студено, то е, защото ми са се скарали, а не че трябва да се затопля, и че ако не ми се яде, значи, че ще вали, а не че не трябва да ям, ала щом се опитах да преглътна първата хапка от апетитния котлет, почувствувах виене на свят и гадене — трескаво начало на заболяване, което, макар леденото ми безразличие да бе прикрило и забавило симптомите му, отказваше упорито храната, която не бях в състояние да погълна. И в същата секунда мисълта, че няма да ме пуснат да изляза, ако забележат, че съм болен, ми даде — подобно на инстинкта за съхранение у ранения — сила да се довлека до стаята си, където видях, че съм вдигнал четиридесет градуса, и да се приготвя за разходката на Шанз-Елизе. Мисълта ми, измъкнала се от отпадналото ми, неспособно да я удържи тяло, беше вече там, копнееща за сладкото удоволствие от надбягването с Жилберт и един час по-късно, държащ се едва на краката си, но щастлив край нея, все още можех да го вкусвам.