Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Когато се върнахме, Франсоаз заяви, че „ми е призляло“, че като че ли „ме хвърля ту в жар, ту в тръпки“, извикаха веднага лекар, който заяви, че предпочитал острия, силен пристъп на треска, съпътствуващ белодробното ми възпаление, което щяло да мине като „огън от слама“, вместо някоя по-подмолна и скрита форма на това заболяване. Отдавна страдах от задух и домашният ни лекар въпреки неодобрението на баба, която ме виждаше вече едва ли не умиращ като алкохолик, бе посъветвал да пия освен предписания сироп с кофеин за облекчаване на дишането ми шампанско, бира или коняк, щом почувствувам, че наближава криза. Еуфорията, предизвикана от алкохола, щяла да я обезвреди. Често бях принуден, за да издействувам разрешението на баба, не да сдържам, а да подчертавам затрудненото си дишане. Между другото, тъй като никога не знаех какви размери ще вземе пристъпът на задух, усетех ли, че наближава, се тревожех повече за притеснението на баба, отколкото за собственото си неразположение. Но същевременно тялото ми, било защото бе много немощно, за да го запази в тайна, било защото се страхуваше да не поискат от него непосилно и опасно напрежение, ако не знаят какво го грози, ме принуждаваше да предупредя баба, че ми е лошо, при това с физиологична добросъвестност и точност. Забележех ли у себе си неприятен, макар не ясно определен симптом, то примираше, докато не споделях с баба. Ако тя се престореше, че не обръща внимание, то ме караше да настоявам. Понякога се задушавах пресилено и любимото лице, неспособно вече да овладява както по-рано вълнението си, издаваше жалостта си и се сгърчваше от мъка. Сърцето ми се свиваше от страдалческия й вид: хвърлях се в обятията й, сякаш целувките ми можеха да заличат скръбта й, сякаш обичта ми можеше да й достави същата радост както доброто ми здраве. А тъй като опасенията на тялото ми бяха вече уталожени от увереността, че тя е уведомена за страданието му, то не се противопоставяше на желанието ми да я утеша. Убеждавах я, че пристъпът на задух не е кой знае колко мъчителен, че няма защо да ме жали, защото съм щастлив, може да е сигурна в това. Тялото ми държеше да получи дължимата доза съчувствие и стига баба да знаеше, че чувствувам болки в дясната страна на гърдите, то не виждаше никакво неудобство, ако аз твърдя, че тази болка не е страшна и не ми пречи да бъда щастлив. То не философствуваше, не беше негова работа. Когато почнах да се възстановявам, пристъпите на задух се повтаряха почти всеки ден. Една вечер баба ме бе оставила в доста добро състояние, но когато по-късно влезе в стаята ми, видя, че не мога да си поема дъх.

— Божичко, как се мъчиш! — извика тя с разстроено лице и мигом излезе.

Чух, че външната врата се захлопна, а след малко тя се върна с коняк — беше отишла да купи, защото в къщи нямахме. Скоро почувствувах облекчение. Баба ми, леко изчервена, ме гледаше смутено и в очите й прочетох умора и отчаяние.

— За теб сега е по-добре да те оставя сам и да поспиш — каза тя и решително се накани да се оттегли, но аз успях да я целуна и усетих, че хладните й страни са влажни — не можах да разбера дали от студения нощен въздух навън. На другия ден тя дойде чак вечерта в стаята ми — трябвало да излезе, както ми казаха. Сметнах, че е много равнодушна към мен, но се въздържах да я упрекна.

Тъй като белодробното възпаление отдавна бе минало и продължаващите пристъпи на задух не можеха да се обяснят с него, родителите ми се консултираха с професор Котар. В такива случаи не е достатъчно лекарят да знае много. Пред симптоми, присъщи едновременно на три-четири болести, само верният му усет и опитно око можеха да решат, независимо от сходните външни белези, кое заболяване най-вероятно трябва да лекува. Тази дарба не предполага по-високи интелектуални способности и някой много прост човек, предпочитащ най-посредствена музика и най-бездарна живопис, лишен напълно от любознателност, може отлично да я притежава. В моя случай болестните явления можеха да се дължат на нервни спазми, начало на туберкулоза, астма, затруднено дишане следствие отравяне от храна, усложнено с бъбречна недостатъчност, хроничен бронхит или най-сетне на взаимодействието на няколко от тези фактори. Ако нервните спазми се лекуваха, като не им се обръща внимание, туберкулозата изискваше големи грижи и силна храна, която би била вредна при артритно заболяване като астмата и би била опасна в случай на отравяне, налагащо специален режим, гибелен за туберкулозен. Но Котар не се колеба и предписанията му бяха изрични.