Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Така аз опознах това жилище, от което се носеше чак в стълбището парфюмът на Одет и още по-силното ухание на особеното, мъчително очарование, излъчвано от живота на Жилберт. Неумолимият портиер, преобразен в благосклонна Евменида, свикна да повдига любезно фуражка в знак, че изпълнява молбата ми, когато го питах дали мога да вляза. При хубаво време в края на следобеда, прекаран заедно с Жилберт в нейната стая, се случваше да отворя прозорците към улицата (същите, които някога изпречваха между мен и съкровищата, предназначени за други, своя лъскав, далечен и разсеян поглед, погледа на самите Суанови), за да влезе малко въздух и дори за да се наведем заедно с Жилберт, ако беше приемният ден на майка й, за да зърнем пристигащите гости, които често вдигаха глава, слизайки от каретата си, и ми махваха с ръка, вземайки ме за племенник на домакинята. В такива мигове плитките на Жилберт докосваха лицето ми. Косите й, естествено или по-скоро свръхестествено тънки като коприна, сплетени в изкусен орнамент, ми се струваха единствено по рода си художествено изделие, направено от тревата на райските градини. Кой ли неземен хербарий не бих пожертвувал, за да втъкна в него макар малка част от тях. Понеже не се надявах да получа истински кичур от плитките й, една тяхна снимка би била много по-ценна за мен от някоя рисунка на цветя от Леонардо. Как ли не се унижих пред приятели на Суан и дори пред фотографи, без да получа желаната снимка: само се свързах завинаги с непоносими досадници.

Когато сега влизах в тъмното антре (там винаги витаеше, по-страшна и по-желана от появяването на краля във Версай възможността да срещна родителите на Жилберт, които толкова дълго бяха против нашата дружба), обикновено се спъвах в огромната закачалка със седем разклонения, подобна на библейския седемсвещник, и смутено се кланях на седналия в ъгъла върху дървения сандък лакей, облечен в дълга сива ливрея, защото го бях взел за госпожа Суан. Ако родителите на Жилберт случайно минеха оттам, те не само не изглеждаха недоволни, но се ръкуваха усмихнато с мен и ми казваха:

— Как сте? — като и двамата произнасяха двете думички съвсем отчетливо и можете да си представите с каква наслада се мъчех да им подражавам безспир, когато се приберях в къщи. — Жилберт знае ли, че сте дошли? Е добре, тогава, тогава ви оставям…

Нещо повече — самата закуска, която Жилберт предлагаше на приятелките си, толкова дълго най-непреодолима преграда между нея и мен, сега беше повод да се видим и тя ме предупреждаваше винаги с няколко думи, написани винаги на различна хартия за писма, тъй като бях сравнително нов неин познат. Веднъж листът бе украсен със синьо изпъкнало кученце над смешен надпис на английски с удивителна накрая, друг път на него бе отпечатана морска котвичка или инициалите ЖС, разтеглени във форма на правоъгълник по широчината на листа, или собственоръчно написаното й име, завършващо с параф, отпечатано със златни букви в горния ъгъл под отворено черно чадърче, или монограмът й като китайска шапка, в която бяха вплетени всички букви от името й, без да може да се различи нито една. И най-сетне, тъй като колекцията от хартия за писма на Жилберт не беше неизчерпаема, след няколко седмици идваше отново ред на листа с девиза: per viam rectam, изписан под рицар с шлем в потъмнелия сребърен медал на първото й писмо. Тогава предполагах, че Жилберт пише всеки път на различна хартия, за да спази някакъв ритуал, а сега смятам, че тя по-скоро се мъчеше да си спомни на каква хартия е писала предишните си писма, за да не използва — освен на големи интервали — една и съща, когато пише на приятелите си, поне на тези, за които заслужаваше да се престарае. Тъй като поради разликата в учебната програма няколко нейни приятелки бяха принудени да си тръгнат тъкмо когато пристигаха други, още докато се качвах по стълбището, обзет от вълнение пред величествената церемония, която ме очакваше, дочувах от антрето им говор и преди да стигна до площадката на Суанови, връзките ми с предишния ми живот до такава степен рязко се прекъсваха, че забравях да сваля шала си в топлата стая или да погледна часовника, за да се върна навреме в къщи. Впрочем стълбата, цялата дървена, в стил Анри II, както в много тогавашни домове — този стил беше някога предпочитан от Одет, но много скоро й омръзна, — и окачената табелка с предупреждението „Забранено е слизането с асансьора“ ми се струваха нещо толкова рядко, че когато я описвах на родителите си, казах, че е много старинна и Суан я донесъл от много далеч. Любовта към истината беше толкова силно развита у мен, че не бих се поколебал да кажа така дори ако знаех, че не е вярно, защото само по този начин можех да им внуша същото уважение към достолепната стълба на Суанови. Затова в присъствие на невежа, неспособен да разбере в какво се състои гениалността на някой лекар, е по-добре да не признаваме, че той не може да излекува хрема. Но тъй като никак не бях наблюдателен и изобщо нямах представа нито за името, нито за предназначението на предметите, които ми попадаха пред очите, и ми беше ясно само едно, че щом са близо до Суанови, непременно имат необикновена стойност, не си давах сметка, че лъжа, като уверявах родителите си в художествената стойност и далечния произход на стълбата. Не си давах сметка за това, но го предугаждах, ето защо цял пламнах, когато баща ми ме прекъсна с думите: