Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Докато четях писмото, нервната ми система невероятно бързо възприе новината, че ме е осенило рядко щастие. Но душата ми, самият аз, с една дума, най-заинтересованият, още не я знаеше. Щастието, щастието, доставено ми от Жилберт, беше нещо, за което постоянно бленувах, нещо чисто мислено cosa mentale 5, както е казвал Леонардо да Винчи за живописта. Съзнанието не може мигновено да асимилира лист хартия, изписан с букви. Но след като го прочетох, аз почнах да мисля за него, той се превърна в обект на бленуването ми, стана също cosa mentale и така го обикнах, че всеки пет минути чувствувах нужда да го препрочитам и целувам. Чак тогава осъзнах щастието си.

Животът е осеян с чудеса и влюбените винаги могат да се надяват, че някое от тях ще се случи. Точно това чудо може би бе предизвикано изкуствено от майка ми — виждайки, че от известно време съвсем бях изгубил охота за живот, тя навярно бе помолила Жилберт да ми пише, както при първите ми морски бани, за да ми бъде приятно да се потапям под водата — аз никак не обичах, защото ми секваше дъхът, — тя даваше на учителя ми по плуване чудни кутии, облепени с мидени черупки, и коралови клонки, които си въобразявах, че намирам на морското дъно. Впрочем най-хубаво е да не се опитваме да разберем възникналите при най-различни обстоятелства събития, свързани с любовта, защото съдбоносното и неочакваното в тях е подчинено по-скоро на свръхестествени, а не на рационални закони. Когато някой мултимилионер, при това прекрасен човек, изоставен от бедната и непривлекателна жена, с която живее, призове на помощ в отчаянието си всемогъщото злато и пусне в ход всички земни съблазни, без да успее да си я възвърне, вместо да търси логично обяснение, по-добре е да приеме, безсилен пред упорството на любовницата си, че Съдбата е решила да го погуби, като срази сърцето му. Пречките, с които влюбените се борят, като свръхвъзбуденото им, изтерзано въображение напразно се опитва да ги види ясно, често се коренят в някоя странност на характера на жената, която не могат да си възвърнат, в нейната глупост, във влиянието на непознати лица и внушените й от тях опасения, в удоволствията, които очаква в този момент от живота и които любовникът й и неговото материално състояние не могат да й предложат. Така или иначе, влюбеният е в неизгодно положение и мъчно може да си уясни естеството на препятствията, защото жената хитро ги прикрива, а собственият му ум, деформиран от любовта, не може да ги анализира точно. Те напомнят тумори, които лекарят успява с големи усилия да отстрани, но не и да определи произхода им. Подобно на тях тези препятствия си остават забулени в тайна, но затова пък са временни. Само че обикновено се оказват по-дълголетни от самата любов. И тъй като любовта не е безкористно чувство, щом угасне, влюбеният престава да се интересува защо бедната и лекомислена жена, която е обичал страстно, упорито му е отказвала в продължение на години да я поддържа.

Ала ето че в любовта същата тайнственост, която скрива от нас причината на сполетели ни нещастия, забулва често и случайните щастливи събития (например писмото на Жилберт). Щастливи или поне привидно щастливи, защото при чувство, което, колкото и да го задоволяваме, само измества страданието, почти няма истински щастливи мигове. Понякога обаче то ни дава кратък отдих и имаме временно илюзията, че сме излекувани.

Колкото до писмото, под което Франсоаз отказа да разчете името Жилберт, тъй като двете първи букви й приличаха на А, а последната сричка беше безкрайно удължена с назъбения параф, ако непременно държим да намерим логично обяснение на щастливия за мен обрат в отношението на Суанови, може би ще стигнем до извода, че отчасти бях задължен за него на една случайност, която според моите опасения можеше, напротив, окончателно да ме погуби в техните очи. Малко преди да получа писмото на Жилберт, дойде да ме види Блок, докато професор Котар, чийто режим вече следвах, беше в стаята ми. Прегледът беше свършил и ние просто разговаряхме, тъй като родителите ми бяха поканили Котар на вечеря. Затова пуснаха Блок при мен. По време на общия разговор Блок разказа, че предната вечер бил с една дама, много близка с госпожа Суан, която му казала, че госпожа Суан била много добре настроена към мен. Бях изкушен да му отговоря, че сигурно се лъже, и да призная, воден от същата добросъвестност както в случая с господин дьо Норпоа, а и за да не би госпожа Суан да ме сметне лъжец, че не я познавам и никога не съм разговарял с нея. Но не посмях да изправя грешката на Блок, защото разбрах, че е умишлена: приписвайки на госпожа Суан думи, които тя в действителност не можеше да каже, той искаше да намекне за нещо невярно, но ласкателно, а именно че е вечерял у една приятелка на госпожа Суан. И какво бе станало? Докато господин дьо Норпоа, щом узна, че не познавам госпожа Суан и копнея да й бъда представен, не бе споменал ни дума за мен пред нея, Котар, неин домашен лекар, бе заключил от думите на Блок, че тя ме познава добре и ме цени, и бе решил, че ако ме представи, когато я види, като очарователен младеж, с когото самият той е близък, това няма да бъде от никаква полза за мен, но би било ласкателно за него — два довода, накарали го да заговори за мен с Одет при пръв удобен случай.