Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— Познавам този вид къщи. Влязох веднъж в една, а всички други са досущ като нея. Строил ги е Берлие. Само че Суан е наел няколко етажа.

Баща ми добави, че и той възнамерявал да наеме апартамент в някоя от тях, но се отказал, защото не му се сторили много удобни и антрето било малко тъмно. Въпреки твърдението му, аз инстинктивно почувствувах, че трябва да жертвувам здравия си разум в името на престижа на Суанови и моето щастие. С усилия на волята, независимо от току-що чутото, аз завинаги изключих от съзнанието си, както вярващите изключват от библиотеката си „Животът на Христос“ от Ренан, разложителната мисъл, че апартаментът на Суанови не е нищо особено и в него бихме могли да живеем самите ние.

Между това в дните, когато Жилберт канеше приятелките си на закуска, аз се качвах стъпало по стъпало към апартамента им, лишен сякаш от мисъл и памет, играчка на най-жалки рефлекси, и навлизах в зоната, където се чувствуваше уханието на госпожа Суан. Сякаш виждах вече царствената шоколадена торта, обкръжена от чинийки с курабии и салфетки от сива копринена дамаска на цветя съгласно с етикета, каквато не бях виждал никъде другаде освен у тях. Но неизменният ритуал зависеше, изглежда — подобно на необходимата вселена на Кант, — от върховна проява на свобода. Съберяхме ли се всички в малката гостна на Жилберт, тя внезапно поглеждаше часовника и казваше:

— Не ви ли се струва, че от обеда мина много време? Ще вечерям чак в осем, бих хапнала нещичко. Какво ще кажете вие?

И ни поканваше в трапезарията, мрачна като азиатски храм от платната на Рембранд: монументалната торта, приветлива и близка, макар и внушителна, властвуваше сред нея, приготвена сякаш не специално за този ден, а просто така, в случай че на Жилберт й се прииска да смъкне зъбчатите й шоколадови бойници, да срути стръмните отвесни крепостни стени, изпечени във фурната по подобие на бастионите на Дариевите дворци. И при това Жилберт пристъпваше към разрушението на ниневийския сладкиш не само за да задоволи собствения си глад, но и моя, като извличаше специално за мен изпод развалините на шоколадената крепост цяло парче от глазирания зид, набучен с алени плодове по ориенталски. Питаше ме дори в колко часа вечеряме в къщи, като че ли още помнех това, като че ли при вълнението, което ме държеше в плен, можеше да оцелее в опразнената ми памет понятието за вечеря или представата за семейство, а в парализирания ми стомах усещането на ситост или глад. За нещастие тази парализа бе временна и настъпваше момент, когато поглъщаните несъзнателно сладкиши трябваше да се смелят, но този момент беше още далеч. Междувременно Жилберт ми наливаше „моя чай“ и аз пиех неограничени количества, а само една чашка ме държеше буден цяло денонощие. Затова майка ми свикна да казва:

— Колко неприятно! Това дете не може да отиде у Суанови, без да се разболее!

Но нима, когато бях у Суанови, аз съзнавах, че пия чай? А дори и да съзнавах, пак бих пил, защото даже ако приемем, че за миг можех да осъзная настоящето, не бих бил в състояние да си спомня миналото или да предвидя бъдещето. Въображението ми беше неспособно да стигне до далечното време, когато щеше да възникне мисъл за легло или потребност от сън.

Не всички приятелки на Жилберт изпадаха в такова опиянение, което прави невъзможно каквото и да било решение. Някои дори се отказваха от чай! Тогава Жилберт си служеше с един доста разпространен по това време израз:

— Моят чай явно няма успех.

И за да премахне всяка следа от церемониалност, тя разместваше столовете около масата и добавяше:

— Наредили ги като на сватба! Боже мой, колко са глупави слугите!

Седнала напряко върху столчето във форма на буквата „X“, тя хрускаше с такъв вид курабиите, сякаш имаше на разположение неограничено количество и нямаше нужда да иска позволение от майка си. Когато госпожа Суан, чийто жур обикновено съвпадаше с „чая на Жилберт“, се отбиеше за миг, изпращайки някоя гостенка, при нас, в рокля от синьо кадифе или по-често от черен сатен с бели дантели, тя казваше с удивление:

— Ах, колко вкусни изглеждат! И на мен ми се прияде, като ви гледам с какъв апетит ги унищожавате!

— Ами че ние ви каним, мамо, вземете си!

— О, не, съкровище мое, какво ще кажат гостите ми? При мен са още госпожа Тромбер, госпожа Котар и госпожа Бонтан, а нали знаеш, милата госпожа Бонтан не е по кратките визити, а пък току-що дойде. Какво ли ще кажат скъпите ми гости, ако не се върна веднага при тях? Но щом си отидат, ако не дойде някой друг, ще се върна да си побъбря с вас, толкова по-забавно ще ми бъде! Заслужавам, струва ми се, малко отдих: днес ми дойдоха на гости четиридесет и пет души и четиридесет и двама от тях говориха все за картината на Жером! Но елате тези дни да пиете чая си с Жилберт — обръщаше се тя към мен. — Тя ще ви направи такъв, какъвто обичате, какъвто пиете обикновено във вашето малко студио — прибавяше тя и се затичваше при гостенките си, сякаш бях дошъл да търся в този тайнствен свят нещо толкова добре познато като собствените си привички. (Да пия например чай, пиех ли изобщо?) Колкото до „студиото“, не бях сигурен имам ли, или не.