Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— Силни и драстични разслабителни средства няколко дни и само мляко. Никакво месо, никакъв алкохол.

Майка ми прошепна, че трябва да се съвзема, че съм много нервен и силното очистително и млечният режим съвсем ще ме изтощят. Прочетох в неспокойния поглед на Котар — сякаш се боеше да не изпусне влака, — че се пита дали не се е поддал на вродената си мекота. Като че ли се мъчеше да си припомни дали е сложил ледената маска — както се оглеждаме в огледалото, за да видим дали не сме забравили да вържем връзката си. Понеже не беше сигурен и искаше да поправи евентуалния пропуск, той отвърна грубо.

— Не съм свикнал да повтарям два пъти предписанията си. Дайте ми перо. И главно млечен режим. По-късно, за да обуздаем пристъпите на задух, нямам нищо против зеленчукови супи, пюрета, но винаги с мляко, с мляко! Няма да му бъде неприятно, нали Испания е на мода — оле, оле 3 — (Този каламбур бе добре познат на студентите му, той го повтаряше в болницата всеки път, когато поставяше някой сърдечно болен или хепатик на млечна диета.) — После постепенно ще се върнете към обща храна, но появи ли се пак задух, отново разслабително, промиване на червата, на легло и мляко.

Той изслуша с ледено лице възраженията на майка ми, без да й отговори, и тъй като си отиде, без да обясни основанията си за такъв строг режим, родителите ми сметнаха, че той само излишно ще ме изтощи и не ме подложиха на него. Естествено те се опитаха да скрият от професора неподчинението си и за повече сигурност престанаха да посещават познатите, където можеха да го срещнат. След това състоянието ми се влоши и те решиха да следват стриктно предписанията на Котар. Само след три дни хриповете изчезнаха, после кашлицата и започнах да дишам леко. Тогава разбрахме, че Котар — както той сам ще обясни впоследствие — видял, че съм явен… астматик и най-вече „смахнат“, и съобразил, че главната опасност в момента е отравянето. Отстранявайки токсините от черния дроб и промивайки бъбреците ми, той целеше да очисти бронхите и да ми възвърне не само нормалното дишане, а и съня и силите ми. Така се убедихме, че този глупак е голям диагностик. Най-сетне се вдигнах от леглото. Но родителите ми казаха, че вече няма да ме пускат по Шанз-Елизе, заради лошия въздух, твърдяха те, но аз си въобразявах, че използват този претекст, за да не мога вече да се виждам с госпожица Суан, и през цялото време повтарях името „Жилберт“, както поробените народи говорят постоянно на родния си език, за да не забравят родината, която никога вече няма да видят. От време на време майка ми слагаше ръка на челото ми и ме питаше:

— Нима малките момчета не споделят вече с майка си своите огорчения?

Франсоаз всеки ден идваше при мен и възкликваше:

— Колко лошо изглежда господинът! Добре, че не сте се видели в огледалото! Същински смъртник!

Вярно е, че ако имах дори обикновена хрема, Франсоаз щеше да направи същата трагична физиономия. Тя ме оплакваше, по-скоро защото това беше в кръвта й, а не заради здравословното ми състояние. Тогава още не разграничавах дали нейният песимизъм й доставяше мъка или радост. Временно бях решил, че произходът му е социален и професионален.

Веднъж в часа, когато идваше пощата, мама сложи на леглото ми едно писмо. Разпечатах го машинално. Та нали на него не стоеше единственият подпис, който би ме направил щастлив — подписът на Жилберт, защото нямах връзка с нея извън Шанз-Елизе. Но в долната част на листа, украсен със сребърен печат, върху който бе изобразен рицар с шлем с девиза: per viam rectam 4около него, под няколко написани с едър почерк редове — всички изречения изглеждаха подчертани, защото напречната чертичка на буквата t не я пресичаше, а бе прекарана над нея, сякаш подчертаваше съответната дума от горния ред, видях точно подписа на Жилберт. Понеже знаех, че е невъзможно да стои в писмо до мен, видът му само, неподкрепен от вярата ми, не ме зарадва. За миг всичко окръжаващо ме стана нереално заради него. С шеметна бързина този невероятен подпис заигра на гоненица с леглото, камината и стените. Всичко се завъртя пред очите ми, както ако паднеш от кон, и почнах да се питам дали извън познатото ми съществуване няма друго, съвсем различно, противоречащо му, но по-истинско: внезапно разкрило ми се, то ме изпълваше с нерешителността на пробудилите се мъртъвци пред прага на другия свят от скулптурните изображения на Страшния съд.

„Мили приятелю — гласеше писмото, — узнах, че сте били тежко болен и няма вече да идвате на Шанз-Елизе. И аз престанах да ходя там, защото има много болни. Но всеки понеделник и петък приятелките ми идват у дома на чай. Мама ме моли да ви предам, че ще ни направите много голямо удоволствие, ако дойдете също, когато се възстановите и тогава пак ще разговаряме приятелски, както на Шанз-Елизе. Довиждане, мили приятелю, надявам се, че родителите ви ще ви позволят да идвате доста често у нас. С най-сърдечни поздрави, Жилберт.“