Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Най-сетне тя пак започна да идва да играе почти всеки ден, като будеше у мен нови желания, караше ме да очаквам от нея нещо на другия ден и така всеки ден обичта ми към нея ми изглеждаше нова. Но едно неочаквано обстоятелство промени още веднъж рязко начина, по който разрешавах всеки следобед към два часа любовния си проблем. Дали господин Суан бе заловил писмото ми до дъщеря му, или Жилберт ми признаваше с голямо закъснение отдавна създадено положение, за да ми внуши благоразумие? Когато заговорих с нея за възхищението ми от баща й и майка й, лицето й придоби същото неопределено изражение, сякаш премълчава или крие нещо, както когато я питаха какво ще прави, ще излиза ли някъде, или ще ходи на гости.

— Знаете ли, те не ви обичат много — и изплъзваща се като ундина, каквато всъщност беше — се разсмя.

Често смехът на Жилберт, напълно несъответствуващ на думите й, сякаш очертаваше на друг план, както в музиката, невидима повърхност. Господин и госпожа Суан не забранили на Жилберт да играе с мен, но тя останала с впечатлението, че те биха предпочели тези наши игри изобщо да не са започвали. Не гледали благосклонно на отношенията ми с нея, смятали, че не съм особено добродетелен и си въобразявали, че бих могъл да й влияя зле. Според моите представи безскрупулните млади хора, към които ме причисляваше Суан, ненавиждат родителите на любимото момиче, ласкаят ги в тяхно присъствие и им се присмиват насаме с девойката, насърчават непокорството й, а веднъж спечелили я, не й позволяват дори да ги вижда. Колко енергично сърцето ми противопоставяше на подобно държане (дори най-големият мизерник не вижда собственото си поведение в такава светлина) чувствата, които изпитвах към Суан и които, напротив, бяха толкова пламенни, че ако той можеше да ги отгатне, бях сигурен, че ще се разкае за преценката си като за допусната съдебна грешка! Осмелих се да напиша дълго писмо, в което изразих всичко онова, което изпитвах към него, и помолих Жилберт да му го предаде. Тя се съгласи. Уви! Той очевидно виждаше в мен още по-голям лицемер, отколкото предполагах, и се бе усъмнил в чувствата, които така откровено му бях разкрил в цели шестнадесет страници! Писмото ми, така възторжено и искрено, както думите, които бях казал на господин дьо Норпоа, имаше същия успех. Жилберт ми разказа на другия ден, като ме дръпна настрана в малката алея зад лавровия масив, където се настанихме на два стола, че като четял писмото (тя ми го връщаше), баща й повдигнал рамене и казал: „Празни приказки, това само доказва колко бях прав.“ А аз, убеден в чистотата на намеренията и в добросърдечието си, бях възмутен, че думите ми никак не бяха разколебали нелепото заблуждение на Суан. Той се лъжеше, тогава бях сигурен в това. Смятах, че бях описал толкова точно някои неоспорими белези на благородните си чувства, че щом Суан не е могъл да добие ясна представа за тях и не е дошъл да ми се извини и да признае грешката си, сигурно самият той никога не е изпитвал такива възвишени чувства и затова не може да си ги представи у някого другиго.

А може би Суан чисто и просто знаеше, че често сме склонили да виждаме душевно благородство в егоистичните си чувства, преди самите ние да сме ги разпознали и анализирали.

Може би той виждаше в симпатията, която му изразявах, обикновено следствие и възторжено потвърждение на любовта ми към Жилберт, а именно тази любов щеше неизбежно да ръководи в бъдеще постъпките ми, а не породеното по-късно от нея уважение към баща й. Не бях в състояние да споделя предчувствията му, защото не бях успял да абстрахирам любовта си от самия мен, да я поставя под общ знаменател и да проверя с личния си опит нейните последици. Бях отчаян. Наложи се да оставя за малко Жилберт, за да придружа Франсоаз до обвитото със зелени растения павилионче, все още напомнящо неизползваните вече пунктове за плащане на бариерното право в стария Париж, преустроени неотдавна в „лавабо“, както казват в Англия или „ватерклозети“ според невежите англомани във Франция. От старите влажни стени на входното антре ме лъхна хладен застоял въздух, който не само прогони тревогата ми поради думите на Суан, предадени ми от Жилберт, но ме пропи с наслаждение, съвсем различно от нетрайните приятни настроения, които не сме способни да задържим и да овладеем, а напротив, устойчиво, на което можех да се опра, дивно, умиротворяващо, изпълнено с дълговечна, непонятна, но надеждна истина. Както някога, по време на разходките си към Германт, ми се прииска да вникна в очарованието на това възприятие и застинал неподвижно да вдъхна отново еманацията на старите стени, която ми предлагаше не да се задоволя с наслаждението, дадено ми в добавка, но да се спусна по-дълбоко до действителност, която не ми откриваше. Но точно тогава ме заговори съдържателката на хигиенното заведение, бабичка с напудрено лице и червенокоса перука. Франсоаз смяташе, че тя е „от много знатна рода“. Дъщеря й се омъжила според нея за „момче от добро семейство“, тоест за човек, който за нея е по-далеч от прост работник, отколкото за Сен-Симон някой херцог от човек от простолюдието. Разбира се, преди да се залови с тази работа, тя била доста изпаднала. Но Франсоаз твърдеше, че била маркиза, родственица на фамилията Сен-Фереол. Същата „маркиза“ ме посъветва да не чакам на студено и отвори една кабинка.