Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Върнах се в къщи. Бях прекарал първи януари като старите хора, които в този ден се различават от младите не защото не получават подаръци, а защото не вярват вече в новата година. Аз бях получил подаръци, но не единствения, който би ме зарадвал — няколко реда от Жилберт. Млад бях още все пак, щом можах да й напиша писмото, в което й разкривах самотните си любовни блянове с надеждата да пробудя подобни мисли и у нея. Мъката на истински старите хора е, че през ум не им минава да пишат такива писма, защото знаят колко са безполезни.

Когато си легнах, уличният шум, който стихна по-късно в тази празнична вечер, дълго ме държа буден. Мислех си за хората, които ще завършат тази нощ в наслаждения, за влюбения или за групата гуляйджии, които ще вземат Берма след обявеното вечерно представление. За да притъпя вълнението си в безсънната нощ при тази мисъл, не можех дори да предположа, че Берма не мисли за любов, защото стиховете, които рецитираше след дълго разучаване, всеки миг й напомняха, че любовта е дивна, пък и самата тя знаеше това, щом успяваше да възпроизведе добре познатите терзания с такава небивала сила и неподозирана нежност, че зрителите, макар преживели ги самите те, изпадаха във възторг. Запалих отново свещта, за да разгледам още веднъж лицето й. При мисълта, че в този миг го милват онези мъже и аз не мога да им попреча да доставят на Берма и да получат от нея свръхестествени, неясни за мен наслади, изпитах не чувствено, а по-скоро мъчително вълнение, налегна ме печал и звуците на рога, тръбящ по време на карнавала или в други празнични нощи, ми се сториха по-тъжни, защото се раздаваха не „вечер в дълбоките гори“, а долитаха от съседната кръчма, лишени от поезия.

Истината е, че в този миг не ми бе нужно точно писмото на Жилберт. Желанията ни се разминават. Всичко в живота ни е така объркано, че много рядко щастието идва при нас в мига, когато го зовем.

Пак отивах на Шанз-Елизе при хубаво време по улиците с изящни розови сгради, които плуваха в променливото леко небе и ми напомняха акварелистите, чиито изложби бяха тогава много на мода. Бих излъгал, ако кажа, че по онова време дворците на Габриел ми се струваха по-красиви или по-старинни от съседните сгради. По-стилни и по-старинни ми изглеждаха ако не Индустриалната палата, то поне Трокадеро. Потънала в тревожен сън, моята младост забулваше в една и съща мечта целия квартал, из който се рееше тя, и нито веднъж не ми мина през ум мисълта, че на улица Роайал може да има сграда от XVIII век, както щях да се изненадам, ако ми кажеха, че Порт Сен-Мартен и Порт Сен-Дьони, шедьоври от времето на Луи XIV, не са съвременници на най-новите здания в тези неугледни квартали. Само веднъж един дворец на Габриел прикова по-продължително вниманието ми: беше вече нощ и колоните му, безплътни под лунната светлина, изглеждаха изрязани от картон — също като декор от оперетата „Орфей в ада“ — и за пръв път почувствувах красотата им.

Ала Жилберт все още не се появяваше на Шанз-Елизе. А аз изпитвах потребност да я видя, защото не си спомнях вече лицето й. Изпитателният, тревожен и взискателен начин, по който гледаме любимото същество, очакването на думата, която ще ни даде или отнеме надеждата за среща на другия ден, радостта или отчаянието, които въображението ни рисува последователно или едновременно до мига, когато бъде произнесена тази дума, всичко това разпокъсва вниманието ни, докато стоим пред любимата, и то не може да достави на паметта ни съвсем ясен неин образ. А може би, тъй като всички наши сетива са активизирани едновременно в стремежа си да долавят само със зрението свръхсетивното, те са прекалено снизходителни към многообразието на формите, към всички прелести и движения на живото същество, което застива неподвижно в съзнанието ни, когато не обичаме. Докато, напротив, любимият модел все мърда и винаги получаваме несполучливи снимки. Аз наистина вече не си представях чертите на Жилберт освен в отделни божествени мигове, когато тя ми ги разкриваше. Спомнях си само усмивката й. И тъй като не можех да видя мислено любимото лице, колкото и да се напрягах, с раздразнение си представях, изрисувани съвсем ясно в паметта ми, ненужните, ярки лица на собственика на дървените кончета и на продавачката на захарни пръчици: така и хората, загубили любим човек, когато никога не сънуват, се ядосват, че все им се присънват толкова други непоносими типове, сякаш не им стига да ги срещат в будно състояние. Безсилни да си представят обекта на скръбта си, те са готови да се обвинят, че не тъгуват за него. И аз не бях далеч от предположението, че щом не мога да си припомня чертите на Жилберт, сигурно съм я забравил и разлюбил.