Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Заговорих за граф дьо Пари и попитах дали не е приятел на Суан, защото се боях да не би да престанат да говорят за бащата на Жилберт.

— Да, доколкото зная — отговори господин дьо Норпоа, като се обърна към мен и спря върху скромната ми особа сините си очи, в които като в естествената си жизнена среда искряха изключителната му работоспособност и любознателност. — Бога ми, не вярвам — обърна се той отново към баща ми, — че ще изменя на уважението, което изпитвам към принца (без да поддържам лични отношения с него — това би било трудно при моето, макар неофициално положение), ако спомена за една доста пикантна случка от преди четири години най-много, станала на една затънтена гара в Централна Европа, където принцът се срещнал с госпожа Суан. Разбира се, нито един от приближените му не се осмелил да го попита дали тя му се е харесала: нямало да бъде прилично. Но когато по-късно случайно споменали името й пред него, по някои неуловими, но все пак красноречиви признаци принцът съзнателно дал да се разбере, че тя му е направила по-скоро благоприятно впечатление.

— Но не е ли имало възможност да му бъде представена? — попита баща ми.

— Как да ви кажа! Не се знае. С коронованите лица човек не е наясно. Най-гордите, които най-много умеят да си извоюват дължимата почит, понякога най-малко спазват декретите на общественото мнение — дори и най-справедливите, — когато трябва да възнаградят нечия привързаност. А граф дьо Пари безспорно винаги е ценял най-благосклонно предаността на Сван, който между другото няма равен на себе си по находчивост.

— А какво е вашето собствено впечатление от госпожа Суан, господин посланик? — попита майка ми от вежливост, примесена с любопитство.

Господин дьо Норпоа наруши обичайната си умереност в изказванията и отговори отривисто като познавач:

— Превъзходно!

И тъй като знаеше, че шеговитото признание за обаянието на някоя жена се смята за особено достойнство на всеки добър събеседник, той се засмя леко, сините му очи на стар дипломат се овлажниха, а ноздрите му, изпъстрени с червени жилчици, трепнаха:

— Тя е направо очарователна!

— Дали на вечерята у тях беше писателят Бергот? — попитах плахо аз, за да продължа още разговора за Суан.

— Да, Бергот беше там — отговори господин дьо Норпоа, като учтиво наведе глава към мен, сякаш в желанието си да бъде мил с баща ми отдаваше действително значение на всичко, свързано с него, та дори и на въпросите на един хлапак на моята възраст, непривикнал на толкова любезност от страна на хора на възрастта на маркиза. — Познавате ли го? — добави той и пак спря върху мен светлия си поглед, от чиято проницателност се възхищавал Бисмарк.

— Синът ми не го познава, но е негов голям почитател — отговори майка ми.

— Така ли? — забеляза господин дьо Норпоа и ми вдъхна по-сериозни съмнения в умствените ми способности, отколкото изпитвах обикновено, тъй като се убедих, че онова, което поставях хиляди и хиляди пъти над мен, едва ли не на непостижима висота, стоеше за него на най-долното стъпало сред достойните за възхищение неща. — Не споделям неговото отношение. Склонен съм да нарека Бергот флейтист. Трябва да се признае, че не свири лошо, макар и малко маниерно и предвзето. Но нищо повече, а това не е кой знае какво. В произведенията му, лишени от мускули, никъде не се чувствува скелетът, така да се каже. Няма действие или съвсем малко, но главно няма размах. Книгите му нямат солидна основа или по-скоро изобщо им липсва всякаква основа. В епоха като нашата, когато все по-сложното съществуване едва ни оставя време за четене, когато европейската карта е претърпяла дълбоки прекроявания и сме в навечерието на още по-дълбоки може би, когато навред възникват толкова много нови и застрашаващи проблеми, ще се съгласите, че човек с право иска от писателя нещо повече, а не само находчивост, която ни кара да забравяме, увлечени в празни византийски спорове около чисто формални достойнства, че всеки миг ни грози нападение на двойна вълна варвари — вътрешни и външни. Зная, че богохулствувам срещу свещената школа, която тези господа наричат Изкуство за изкуството, но нашето време поставя по-неотложни задачи от хармоничното подреждане на думите. Бергот прави това особено съблазнително понякога, не отричам, но, общо взето, всичко у него е сладникаво, безсъдържателно и доста немъжествено. Сега, когато вземам предвид очевидно прекаленото ви възхищение от Бергот, ми стават по-ясни няколкото реда, които преди малко ми показахте, не би било справедливо от моя страна да не ги отмина с мълчание, тъй като сам ми казахте най-искрено, че това са само детски драсканици. (Аз наистина се бях изразил така, но далеч не го вярвах.) За всеки грях има прошка, особено за прегрешенията на младостта. Пък и мнозина други имат подобни грехове на съвестта си и не само вие на вашата възраст се мислите поет. Но в това, което ми показахте, се чувствува много лошото влияние на Бергот. Няма да ви учудя явно, ако ви кажа, че в него няма ни едно от качествата му, защото той владее до съвършенство изкуството, съвсем повърхностно между другото, да си служи със стил, за който на вашата възраст не можете да имате дори понятие. Но у вас е вече налице същият недостатък — абсурдният стремеж да редите звучни думи, а по-късно да се погрижите за смисъла им! Все едно да поставите плуга пред воловете. И в книгите на Бергот чисто формалните главоблъсканици, декадентските мъчнодостъпни тънкости ми се струват съвсем безсмислени. Достатъчно е някой писател да изстреля няколко красиви за очите фойерверки и тутакси произвеждат творбата му в шедьовър. Шедьоврите не се срещат на всяка крачка! В актива на Бергот, в неговия багаж, ако мога да се изразя така, няма нито един роман, вдъхновен от по-висока мисъл, нито една от книгите, които човек поставя на видно място в библиотеката си. Не откривам нито една такава в цялото му творчество. И въпреки това то стои неизмеримо по-високо от самия автор. Ах, той доказва правотата на оня остроумен човек, който твърди, че не трябва да познаваме писателите извън книгите им. Невъзможно е да се срещне индивид, който да съответствува по-малко на произведенията си, непретенциозен, по-надут, по-неприятен в обществото. Ту се държи просташки, ту говори като книга, само че не негова, а скучна, неговите поне не са досадни: ето какво представлява Бергот. Възможно най-объркан ум, влюбен в сложните увъртания, както биха казали нашите деди — истински празнодумец, чиито изказвания правят при това още по-неприятно впечатление с начина, по който ги поднася. Не си спомням дали Ломени или Сент-Бьов разказва, че и Вини се отличавал със същия отблъскващ недостатък. Само че Бергот не е написал нито „Сен-Мар“, нито „Червеният печат“, някои страници от които са достойни за антологиите.