Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

И най-сетне, ако видех Берма в нова пиеса, нямаше да ми бъде лесно да съдя за изкуството й, за дикцията й, понеже не бих могъл да разгранича непознатия предварително текст от привнесените от актрисата интонация и жестове, би ми се струвало, че те са неразделна част от него, докато класическите произведения, които знаех наизуст, бяха сякаш специално приготвени и запазени за мен обширни площи, върху които можех на воля да оценя инвентивността на Берма, тя щеше да ги покрие като с фреска с непрекъснатите находки на въображението си. За съжаление от доста години тя бе напуснала сцената на големите театри и бе станала звезда на един булеварден театър, където не играеше вече класически роли и колкото и да следях афишите, те винаги обявяваха съвсем нови пиеси, написани специално за нея от нашумели драматурзи. Но ето че една сутрин, докато търсех върху колоната за театрални афиши дневните представления през новогодишната седмица, за пръв път видях като завършек на спектакъла, след някаква вероятно посредствена пиеса, чието заглавие ми се стори непроницаемо, защото бе свързано с непозната за мен фабула, две действия от „Федра“ с Берма, а в следващите дневни представления „Леконравно общество“ и „Прищевките на Мариана“ — прозрачни и залени от светлина имена за мен, тъй като отлично познавах творбите, озарени чак до дъното от усмивката на изкуството. Те като че ли придадоха ново благородство на Берма, особено когато прочетох по-късно във вестниците, че тя самата бе решила да се покаже отново на публиката в някои свои стари роли. Значи, актрисата съзнаваше, че някои роли надживяват интереса към новото или възобновеното им изпълнение, но ги счита, тълкувани от нея, за музейни ценности, поучителни както за поколението, което им се е възхищавало някога, така и за онова, което никога още не ги е виждало.

Обявявайки така сред пиеси, предназначени само за убиване на времето вечер, „Федра“, чието заглавие не беше по-дълго от тяхното, нито пък напечатано с различен шрифт, Берма напомняше дискретна домакиня, която, докато ви представя на сътрапезниците ви, преди да седнете на масата, произнася сред имената на невзрачните гости, без да променя тона на гласа си:

— Господин Анатол Франс.

Моят лекар, същият, който ми бе забранил всякакво пътуване, посъветва родителите ми да не ме пускат на това представление. Щял съм да се върна болен, може би за дълго, и в крайна сметка удоволствието нямало да оправдае страданията ми. Страхът от разболяване би могъл да ме спре, ако разчитах да получа само удоволствие от спектакъла: последвалото го страдание щеше да го сведе до нула. Както от пътешествието до Балбек и Венеция, за които така копнеех, аз обаче очаквах от това представление съвсем не удоволствие, а истини, принадлежащи на свят, по-реален от този, в който живеех, истини, които веднъж придобити, не могат да ми бъдат отнети от незначителните, макар болезнени за тялото ми произшествия в безделното ми съществуване. Или най-малкото насладата от спектакъла ми се струваше необходимата форма за възприемането им. А това беше достатъчно, за да се моля предсказаното неразположение да настъпи след представлението, за да не я накърни или изопачи. Умолявах родителите си, които след прегледа на лекаря не искаха да ме пуснат на „Федра“. Декламирах безброй пъти тирадата: „Говори се, че тук ще се лишим от вас, че тръгвате на път…“ 1и търсех възможните интонации, за да оценя по-пълно изненадващото решение на Берма, затаена като светая светих зад завесата, като всеки миг й давах нов облик, съответствуващ на думите на Бергот от театралната програма, намерена от Жилберт, които изплуваха в паметта ми: „пластично благородство“, „християнско смирение“, „янсенистка бледност“, „принцеса дьо Трезен, принцеса дьо Клев“, „микенска драма“, „делфийски символ“, „мит за слънцето“. Божествената красота, която трябваше да ми разкрие Берма, ден и нощ властвуваше над мен, изправена над вечно горящия си жертвеник, и моите строги и в същото време лекомислени родители щяха да отсъдят дали душата ми ще заключи, или не, и то завинаги, съвършенствата на богинята, разбулена на същото място, където се издигаше невидимото й изображение. И вперил очи в недосегаемия образ, аз се борех от сутрин до вечер срещу препятствията, издигани от родителите ми. А когато те паднаха, когато майка ми — макар че същия ден след заседанието на комисията баща ми трябваше да доведе на вечеря господин дьо Норпоа — дойде да ми каже: „Така да бъде, не искаме да те огорчаваме, ако мислиш, че това представление ще ти достави толкова голямо удоволствие, трябва да отидеш“, когато запретеното дотогава развлечение зависеше само от мен и не бяха вече необходими усилия, за да го извоювам, за пръв път се попитах дали наистина бе желателно да отида, дали не би трябвало да се откажа поради други основания, извън забраната на родителите ми. Най-напред самите те, станали ми омразни с жестокостта си, сега така ми бяха домилели със съгласието си, че мисълта да ги наскърбя ми навяваше тъга и на нейния фон животът ми като че ли нямаше вече за цел истината, а обичта, и изглеждаше привлекателен или не само доколкото родителите ми са щастливи или нещастни.