Марсель Пруст: По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Първият път, когато той вечеря у нас през годината, когато още играех на Шанз-Елизе, се запечата в паметта ми не само защото същия ден следобед най-сетне щях да чуя Берма на „матине“ във „Федра“, а и защото в разговора си с господин дьо Норпоа внезапно и по нов начин осъзнах колко различни бяха чувствата, породени в мен от всичко, свързано с Жилберт Суан и родителите й, и чувствата, които будеше същото това семейство у всекиго другиго.

Забелязала може би унинието ми поради наближаващата новогодишна ваканция, когато нямаше да виждам Жилберт (тя сама ме бе предупредила), един ден майка ми се опита да ме развлече:

— Ако все още гориш от желание да чуеш Берма, мисля, че баща ти ще ти разреши. Можеш да отидеш с баба си.

И наистина, тъй като господин дьо Норпоа му бе казал, че трябва да чуя Берма, че всеки млад човек трябва да запази спомен за играта й, баща ми, който дотогава упорито не разрешаваше да си губя времето и да рискувам да се разболея заради „излишни неща“, както той се изразяваше за голямо възмущение на баба, беше вече склонен да причисли препоръчаното му от посланика представление към ценните придобивки, осигуряващи блестяща кариера. Баба пък, която бе пожертвувала заради здравето ми ползата, която според нея можех да извлека от този спектакъл, се учудваше, че баща ми проявява такова нехайство само въз основа на мнението на господин дьо Норпоа. Като всяка истинска рационалистка, тя се уповаваше непоколебимо на чистия въздух и ранното лягане и оплаквайки като бедствие нарушението на предписания ми режим, упрекваше покрусена баща ми:

— Колко сте лекомислен!

А той отвръщаше вбесен:

— И таз добра! Нима сега пък вие не искате той да отиде на театър? Това наистина е прекалено! Та нали ми проглушихте ушите, че щяло да бъде полезно за него?

Господин дьо Норпоа бе променил намеренията на баща ми и по един много по-важен за мене въпрос. Баща ми отдавна мечтаеше да стана дипломат, а на мен ми бе непоносима мисълта, че дори и да остана известно време в министерството, има опасност да ме пратят някой ден посланик в чуждестранна столица, където Жилберт нямаше да я има. Бих предпочел да се върна към литературните си кроежи, които ту обмислях, ту изоставях по време на разходките си към Германт. Но баща ми упорито се противопоставяше на намерението ми да се посветя на литературата — според него тя стоеше по-ниско от дипломацията — и дори не я наричаше кариера до деня, когато господин дьо Норпоа, който не обичаше твърде новоизлюпените дипломати, го бе уверил, че и като писател човек може да си извоюва същия престиж и да упражни същото влияние, като при това ще бъде по-независим, отколкото легационните чиновници.

Това, виж, никак не очаквах! Татко Норпоа не вижда нищо лошо да се занимаваш с литература — ми каза баща ми. И тъй като, сам доста влиятелен, той си въобразяваше, че всичко може да се уреди и да намери благоприятно разрешение в разговор между хора с тежест, той добави: — Ще го доведа на вечеря тези дни, като излезем от комисията. Ще поговориш малко с него, за да може да прецени възможностите ти. Напиши нещо хубаво и му го покажи. Той е много близък с директора на „Ревю де дьо Монд“, може да те настани там, този стар хитрец ще уреди работата, пък и, бога ми, според него като че ли дипломацията днес…

Щастието, че няма да бъда разделен от Жилберт, ми вдъхваше желание, но не и способност да напиша нещо толкова хубаво, че да заслужава да го покажа на господин дьо Норпоа. Едва написал няколко встъпителни страници, изпусках перото от скука и плачех от яд, че изобщо съм лишен от талант, че съм бездарник и няма да мога дори да се възползвам от възможността да остана завинаги в Париж, която ми предлага предстоящото идване на господин дьо Норпоа у нас. Единствено мисълта, че ще ми позволят да чуя Берма, облекчаваше огорчението ми. Но също както исках да видя буря само по крайбрежие, където бушува най-силно, така копнеех да видя забележителната актриса в някоя от класическите й роли, в които според Суан тя достига съвършенство. Защото, когато се стремим към впечатления от природата или изкуството с надеждата за изумителни откровения, не ни се ще да предложим вместо тях на душата си по-слаби впечатления, които биха ни заблудили относно истинската стойност на Прекрасното. Берма в „Андромаха“, в „Прищевките на Мариана“, във „Федра“ спадаше към неповторимите неща, за които въображението ми бе така копняло. Ако чуех някога Берма да декламира стиховете: „Говори се, че тук ще се лишим от вас, че тръгвате на път…“, щях да бъда така запленен, както в деня, когато някоя гондола ме отведе до шедьовъра на Тициан във Фрари или при фреските на Карпачо в Сан Джорджо деи Скиавони. Познавах ги само от отпечатаните репродукции в черно и бяло. Но сърцето ми се разтуптяваше както при осъществено пътешествие, когато си помислех, че най-сетне ще ги видя потопени в атмосферата и сиянието на златния глас. Платно от Карпачо във Венеция, Берма във „Федра“, шедьоври на живописта или на драматичното изкуство, чийто престиж в моите очи ги правеше така живи, тоест така неделими, че ако видех Карпачо в зала на Лувъра или Берма в пиеса, за която никога нищо не съм чувал, не бих изпитал вече същото сладостно удивление, че най-сетне пред очите ми е единственият, невъобразим обект на хилядите ми мечти. Освен това, тъй като очаквах от Берма да ми разкрие известни аспекти на благородството и страданието, струваше ми се, че възвишената и правдивата й игра щеше да ми въздействува повече, ако актрисата ги вложеше в наистина ценна творба, а не ако пришиеше правдивото и прекрасното върху каква да е посредствена канава.