Ото Хилдебранд - За диви патици край голямото езеро

— Онзи отсреща заслужава наистина да бъде поздравен с улова — каза лесничеят убедено. Той също беше наблюдавал улавянето на щуката с бинокъла си. — Знаеш ли, Хенце, риболовът е вид спорт, който има нещо много общо с нашия лов и грижите за дивеча. Ние отстрелваме вредните животни, а те хващат тлъстите щуки, вредни за рибовъдството. Ние помагаме на нашия дивеч през зимата чрез подхранване и законно забраняване на лова през определени периоди, те развъждат малки рибки, имат свои рибарници и също спазват забранени за риболов периоди. Ловците и въдичарите имат много общо помежду си.

— Прав си, горски, — измърмори в съгласие Хенце. Той намигна на Рабе със светлите си очи, докато мазолестият му палец внимателно натъпкваше в лулата трошливия тютюн.

Изкорубените върби по бреговете и тъмните храсталаци се обвиха в нежносиво було. Червеникаво-виолетовият блясък на водата постепенно се стопи и отстъпи място на неясно сивото. Здрачът хвърли сенки върху езерото. Хенце изчука лулата си о̀ ръба на лодката. След като по навик, отново обходи с остър поглед водната повърхност и тръстиковия пояс, изведнъж посивялата му глава се изправи, той се прицели и стреля. Тъмната муцуна на един воден плъх, набраздяваща почти огледално гладката водна повърхност, изведнъж изчезна пред стръмния северен бряг. Появиха се мехурчета.

Сетерът на Хайдер скочи без заповед във водата, отплува в тръстиката и след кратко търсене донесе плячката.

— Звяр такъв — скара се тихо Хенце, — но после, когато кучето доплува до лодката, пак се усмихна под мустак. Рабе, когото бързият изстрел беше извадил от сънливата отпуснатост, отначало се разфуча, тъй като гърмежът можеше да развали лова на патици.

Те все оглеждаха с биноклите си небето, което имаше преливащ се, неопределен цвят. Струпаните сиво-бели камари от буреносни облаци, надвиснали над поляните на Елба в ранната вечер, се бяха разпръснали и изчезнали. Всичко беше още спокойно. Само жабите крякаха в хор в буйните папури и водораслите в заливчетата. Тъмните сенки по водата превръщаха тръстиката в неясна маса, а от бреговете пълзеше лека омара.

Хенце скришом бръкна в джоба на якето си, за да отпие голяма глътка кафе с ром от една очукана манерка и да я предложи след това на Рабе. Лесничеят обаче отказа и избоботи:

— Внимание!

Високо над езерото, крякайки, се носеше ято патици, които идваха от югозапад. По хъркащото „гръ-гръ“ ловците познаха мъжките. Рабе наблюдаваше внимателно небето и от погледа му не убягна, че на бледия хоризонт се очертаха и други патици, които бързо се приближаваха. Новите не бяха повече от две двойки. Хенце още веднъж претърси с бинокъла си тръстиковата стена на другия бряг. Този път безуспешно — не беше достатъчно светло. „Дано — си мислеше той загрижено — другарите да не започнат да стрелят веднага щом патиците се спуснат.“

Рабе освободи предпазителя на пушката си, Хенце също приготви своята двуцевка за стрелба.

Крайно време беше!

Нарастващият шум от крилата на спускащите се патици заглушаваше на моменти крякането на жабите. След това водата се разпиля на пръски. Тръстиката потрепваше и се люлееше между плаващите патици. Дойдоха и другите. Крясъците им идваха отблизо и отдалеч.

В тръстиката светна. Последва остър изстрел, втори, трети… Последната патица замахна силно с крила и загуби височина. Някои падаха като камъни надолу и цопваха в тръстиката, откъдето настървените за плячка кучета ги донасяха, високо вдигнали муцуни над водата. Другите патици, които бяха точно срещу лодката на Рабе и Хенце, извиха остро надясно, за да избягат от точния огън на пушките. Още една тупна тежко между водните рози, а друга размахваше крила ниско над водата. В тази бъркотия прошумяха подплашените птици от първото ято. Преди тръгване Рабе беше помолил другарите си да стрелят само по крайните патици и сега с облекчение установи, че далекобойните сачми сваляха почти само крайни птици.

Миришеше на изгорял барут. Двете кучета-птичари бяха непрекъснато в движение и претърсваха на зиг-заг тръстиковия пояс за свалени патици. Чуваха се само отделни изстрели по летящия дивеч, тъй като сумракът не можеше да се разкъса от уморено издигащия се зад дърветата лунен сърп.

Рабе, който пръв изпразни оръжието си и го остави, знаеше, че следващите изстрели щяха да бъдат напразни. Същото чувстваше и Хенце.

— Стига, Вилхелм! — извика той дрезгаво и облегна празната пушка на седалката. Старият помогна на усърдния сетер, който носеше последната си плячка — един разкошно оперен паток с красиви шарки по опашката — да се качи в лодката, като го похвали и помилва.