Роберт Хюлик: Той идваше с дъжда

Капитанът вдигна ръка в знак на протест и каза със странния си глух глас:

— За мене беше удоволствие, ваше превъзходителство. Аз бях един от хората на полковник Мен. Винаги ще правим всичко, което можем, за да ви помогнем.

Гримасата, която изкриви обезобразеното му лице, трябваше да е усмивка. Съдията се върна в къщичката на стражите при Северната врата. Беше решил още там да разпита задържания, а след това да отиде на местопрестъплението. Ако отложеше нещата за разглеждане в трибунала, топлите следи можеха да изстинат. Случаят изглеждаше много прост за разследване, но знае ли човек…

Той седна до единствената маса в голата стая на пазачите и започна да чете доклада на капитана. В него не пишеше почти нищо повече от онова, което вече бе чул. Пълното име на жертвата беше Чън Фан, възраст: петдесет и шест години. Момичето се казваше Авлига и беше на двайсет години, а младият рибар — на двайсет и две.

Съдията извади от ръкава си визитните картички и разписката от заложната къща. На картичките пишеше, че господин Чън е роден в провинция Шанси. Разписката беше копие от оригинала, подпечатано с големия червен печат на заложната къща на Чън. Отнасяше се за четири брокатени рокли, заложени миналия ден от някоя си госпожа Бей за три сребърника, със срок за откупуване три месеца при месечна лихва 5 процента. Влезе ефрейторът, следван от двама стражници, които мъкнеха носилката.

— Оставете я там в ъгъла — нареди съдията. — Знаете ли нещо за глухонямото момиче, което живее в кулата? Военните полицаи ми казаха само малкото му име — Авлига.

— Да, ваше превъзходителство, така й викат. Тя е захвърлено дете. Една старица, която продаваше плодове близо до Северната врата, я възпита и я научи да пише някой и друг йероглиф, както и да си служи криво-ляво с езика на глухите. Преди две години, когато старицата умря, девойката се засели в старата кула, защото уличните хлапаци постоянно я тормозеха. Там развъжда патици и продава яйцата. Хората я кръстиха Авлига на подбив — нали е няма — и този прякор й остана.

— Добре. Докарайте тук задържания.

Стражниците се върнаха, хванали от двете страни нисък як младеж. Рошавите коси падаха върху смръщеното чело на мургавото му лице, а куртката и панталоните му от кафява кожа бяха нескопосно закърпени на няколко места. Ръцете му бяха вързани със синджир на гърба, допълнителна примка от тънка верига обгръщаше голия му дебел врат. Стражниците го смъкнаха на колене пред съдията.

Известно време Ди мълчаливо наблюдаваше младежа, като се чудеше откъде да подхване разпита. В тишината се чуваха само ромонът на дъжда отвън и тежкото дишане на задържания. Съдията извади от ръкава си трите сребърника.

— Откъде ги имаш?

Младият рибар измърмори на груб диалект нещо, което съдията не можа да разбере. Единият от стражниците срита Уан и му изрева:

— Говори по-ясно!

— Това са ми спестяванията. Да си купя хубава лодка.

— Кога срещна господин Чън за пръв път?

Младежът избълва порой от неприлични ругатни.

Полицаят, който стоеше от дясната му страна, го накара да замълчи, като го цапардоса по главата с плоското на меча си. Уан разтърси глава, после навъсено каза:

— Познавах го само по лице, защото често се навърташе около кея — и изведнъж добави злобно: — Ако го познавах по-добре, щях да убия тази мръсна свиня, Този мошеник…

— Мамил ли те е господин Чън, когато си залагал нещо при него? — бързо запита съдията.

— Мислиш, че имам нещо за залагане?

— Тогава защо го наричаш мошеник?

Уан вдигна поглед и на съдията му се стори, че долавя хитро пламъче в малките му кръвясали очи. Младежът отново сведе глава и отговори намусено:

— Защото всички съдържатели на заложни къщи са мошеници.

— Какво прави снощи?

— Вече казах на войниците. Изядох купичка юфка в лавката на кея, после отидох нагоре по реката. След като улових няколко добри парчета, завързах лодката на брега на север от кулата и дремнах. Бях намислил призори да занеса малко риба в кулата… за Авлига.

Нещо в начина, по който момчето произнесе името на глухонямата, привлече вниманието на съдията. Той каза бавно:

— Ти отричаш, че си убил притежателя на заложната къща. Но тъй като освен тебе там е била само девойката, значи го е убила тя.

Уан изведнъж скочи към съдията. Движенията му бяха толкова бързи, че двамата стражници едва успяха да го сграбчат овреме. Уан започна да ги рита, но получи такъв удар по главата, че падна по гръб и веригите му издрънчаха на застлания с каменни плочки под.