Траян Първанов: Незавършена поема

ЕТО МЕ, ЗВЕЗДИЧКЕ! ЛАЕ КУЧЕ
и не помня неговото име,
и над мен луна безстрастно суче
светлина от слънчевото виме.

Дълго пътешествах, падах, страдах
и по снежни пътища се скитах,
и напролет рано — за награда —
газех хладното сребро в реките.

Дъвках детство като черен залък
по сиропиталища, в градчета.
И за някои останах малък,
и по навик викат: „Хей, момчето!“

Свикнах ли? Едва ли! Търся още
думичка, която да е трудна,
сънищата да тревожи нощем
и за нещо светло да ме буди.

ДНЕС ПРИЯТЕЛЧЕ С ЛИЦЕ ЩАСТЛИВО
пак ме тегли към кръга си шумен.
Вечер, който чашите налива
все е най-най-талантлив и умен.
Идвате — усмихнати, прекрасни,
вечно спорите около мене —
все от непризнание нещастни
и от неразбиране сломени.
Все не ви достига
пост и длъжност
и в България не ви е волно —
затова духовната окръжност
на „Москвича“
сменяте със „Волво“.
Все по-важни приеми ви чакат
вие да създавате прогреса —
всъщност,
по класически,
със лакът,
защитавате си
интереса.
Вашата Родина е човечество,
построено във бригадни групи —
да ви храни,
гении на Отечеството!
Кой у нас успя да ви излюпи?

Кой ще ви събуди да разкъса
вашата изтънчена въздишка,
щом и в ужаса на земетръса
търсехте
спестовните си книжки!

СВОЯ СТИХ НЕ С РЕПЛИКА ЗАПОЧНАХ,
но това с мнозина
днес се случи —
затова пред къщата ми, точно
тази вечер ме залая куче.

(Мило, аз се губех, не пораснах
между вяли думички, омрази,
а пък ти все тъй прекрасно
сънищата майчини опази!)

Ето мама, побеляла страшно,
изпитателно към мене гледа.
Победителят с обувки прашни
свикна да се връща без победа.

Докато се скитах под простора
и ме блъскаше живота хитър —
тя е шетала сама по двора
и е чоплила с ръце лехите.

Добър вечер, мамо! Влизай, сине!
И нататък всичко е познато —
с буйните тревисти клавесини
вън щурци тревожат тишината.

ПАК ПРЕЗ СЪНИЩА И МИСЛИ ПУСТИ,
през безсъници и изнемога —
шепна с възмъжалите си устни,
търся дума тежка, дума строга.

Опознах другари и любими,
трудих се в деня
сред прах и проза
и за поетичните си рими
не очаквам лавър или роза.

Тичах непослушно през житата,
макове край пътищата ронех
и настъпвах не змия с петата,
а ръждясали в дъжда патрони.

Хора с тежките жътварски длани
бързо минаха покрай Огоста —
тъмен кум на сватба ги покани
с вино кърваво да ги нагости.

Живите от тях, които гледам
стъпват тук и там
по селски двори
и на митингите за победи
с кашлицата старческа говорят.

И си мисля, че кръвта отдавна
все по изтънелите им вени
е изтекла тихичко и бавно
вьв пръстта — да бъде оплодена!

ДНЕС ЖИВЕЯ, РАЗГОВАРЯМ, БРОДЯ,
пиша лесните си репортажи
и не мога още на народа
думата си истинска да кажа.

Все интелигентно и нечуто
стъпвам по опушени купета
и работническо влакче сутрин
озвучава весело полето.

Диша в утрото животът буден
посред глъчка, трясъци и сажди
и от този хаос многолюден
простичко доверие се ражда.

Както в пещите сурова руда
кипва от металното богатство —
тьй сдружава ни деня отруден
в спойката на истинското братство.

Ален мак от делника откъснал —
светлина от Козлодуй ще взема,
за да мога в часовете късни
да я върна в строфи на поема.

И навред — далече и наблизко
с белите палатки по оврази —
синеблуза армия се плиска
и строи в деня Хаинбоази.

Тези проходи в душата светят
и горят с магическата сила.
Шепнат устните ми свята клетва:
„Ти си земен рай, Родино мила!“

И ОТНОВО БУЕН ДЪЖД ПРЕЗ ЮЛИ
разлюлява клоните зелени.
И на двора, в детската ми дюля —
смеят се слънцата на вселена.

И земята тръпне моя… моя!
Побеляват сенки.
Пътя стръмен
пак ме чака…
И пред път се моля
на тревичка и на облак тъмен.

И се моля на цветя и плитки
от крайпътни храсти, и на стрехи,
и на тази скромна пирамидка
да не доживявам до утехи.