Димитър Донев: Вместо реквием (Поема)

Мокра земя,
кал
и разстреляни селяни —
рано
скосени
ръкойки
разхвърлени.
Огнени сърпове
спорят
и порят
на кърпи
простора,
птици опърпани
крият
в крилата си
слънцето.

А пред дворове
и порти протрити
славят с гъдулки убитите
и се раздават
закръглени пити.
Майките
рожбите
раждат
сред нивите,
хлипа
в гърдите им
дрипава
мъката.

Кой ще догледа
деца недогледани?
Кой ще погали
жени непогалени
любени —
недолюбени,
любили —
недолюбили?

Ронят се сълзи
от свещи
и хора.
Стапят
се свещите,
стапят се
хората,
вдига се мъката
скръстила
пръсти
напукани.
Ти ли си майчице?

Плачеш ли,
плаче земята —
черна светиня.
Няма го вятъра —
южният вятър,
нейде замина.

Портата стара —
стара остана,
клоните голи.
Как през живота си,
още отрано
да не се молиш.

Чуждите ниви —
дългите нощи
те състариха.
Свърши войната.
Няма го още.
Где го убиха?

Три пъти
в утрото
слънцето блесва,
блесва
и пак се прикрива.
Три пъти
плесват
петлите
с крилата си
в стрехи крайпътни,
далечни
и сиви.

Дрехите вече
загниват в пръстта,
а неизпраната кръв
избуява над нея,
в цвят аленее
до дънер кръстат.

Идва задушница
кърваво алена.
Пак ще засветят
звездите бъкърено
и като
хиляди свещи запалени
ще догоряват
и капят по къра.

А незаритите
още очаквани,
срити с пръстта
от куршумите,
чужда земя
ще целуват завинаги,
вместо Балкана и Тракия.

Слушайте хора!
Пейте за тази земя!
Тази земя,
под нозете на живите.
Ралото вбива гръбнак
и разрива пръстта,
майките сеят
накъкрено семето.

Пейте за тази земя
и за ръцете корави,
късали китки от здравец,
скътвали
в кърпи некърпени
цвете
и хляб неначенат.

Тази нощ
с влака
се връщат
войниците.

Майките, слезли
нощес от иконите,
бързат,
с напукани устни
целуват нощта
и като стадо
децата невръстни
хукват
по пътища пусти
пред тях.

Тази нощ
с влака
се връщат
войниците…

Тихо е.
Тихо.
Бавно и плавно
на пръсти луната
качва се по стъпалата
от облаци
и като царски придворни
звездите
правят ѝ път,
за да мине.

А през баири
и свлачища орни
влачат се хора
и техните сенки
стягат сърцето
на земната мъка.
Сякаш
от долна на горна земя
мести се пъкъла.

Хора,
искам да питам.
Колко лица има мъката,
мъката —
непогребана,
дето в сърцата завинаги
живи
при мъртви погребва?

Казват,
че идвала
в плесен зарината
суха,
немита,
раздърпана
и като облак чер ронела
едри сълзи
върху кърпите.
Казват,
но где са мъжете,
бащите,
гдето заминаха с песен,
с песен
и блеснали щикове.

Няма ги!
Няма ги!
Няма ги!

Вятърът свирва и хуква.
Кука сред път кукувицата —
нощната птица.

Няма ги!
Няма ги!
Няма ги!

Стига сте плакали
чакали,
чакащи
жадни очи.

Трижди по-черни
са станали дните
от влагата.

Слънцето вече протяга
стопръстни лъчи,
за да обгърне
земята
и прага ви.

Стига сте плакали!

Много са живите
на земята родени,
непогребани —
непобедени.