Траян Първанов - Бащино време

БАЩА МИ — ОБУЩАРЯТ
ЧЕТИРИДЕСЕТГОДИШЕН,
между сенки на реки и облаци се движи
и пред буря с глухи удари на чукче пише
по небесните простори своите земни грижи.

Щом за миг високо бяла мълния изтръпне,
с мириса на колендрото, светлината зримо
влиза в ниския дюкян със прашните калъпи,
грее в оня сняг до пояс в коледарска зима.

А баща ми с чашата небесна щедро плиска
и зелена влага кипва в мартенските храсти;
и го чувствам в мойто време все по-близко
в шепот на лози и пръст
невидимо да властва.

Все по-ясно той се приближава и до мене,
смее се, попийнал, смее се и страшно диша.
И ми обяснява свои тайнствени знамения
баща ми — моя господ четиридесетгодишен.

ЗНАЯ СИГУРНО НЕЙДЕ СЕ СМЕЕ БАЩА МИ.
Колко смях досега е пилял и разпръснал?
В тоя свят с побелели отдавна акрани
днес за него е толкова, толкова късно!

Дълга вечер влече и тъче безучастно
своя вътък от дъжд и от сняг в полузима;
и от влажните облаци с думи безгласни
някой вика пак мойто забравено име.

И развява косите си гъсти, и стене
с млада пролетна сила щастливо земята.
И в далечното време баща ми над мене
обущарска престилка загрижен размята.

Сякаш целия свят в обущарница тясна
диша въздуха с мирис на гьон и на кожи.
Чукче пее,
гърми във ушите ми ясно —
та пред път за обувки човек се тревожи!

Моя бедност и мое богатство — баща ми…
Нейде вътре в дюкяна се труди захласнат
и аз тичам —
и тежки измъчени длани
тук — под моите стъпки
по бащински раснат.

Раснат в майка ми, в брат ми
и внучета шумни
с тяхна памет по снимки и кръвна наследа,
в тези мои разхвърляни
облачни думи,
тоя свят, който слънчево
сутрин ни гледа.

И в човешкото време по пътища пусти
мойто бащино време не спи, не почива,
а пътува със мене
и в моите устни
тая пепел от пътя
е сладко-горчива.