Том Брадби - Господарят на дъжда

Фийлд се чувстваше така, все едно го варят на бавен огън. За миг стисна очи — влагата и горещината бяха непоносими, неподвижният въздух — натежал. Само тракането на пишещи машини загатваше за някакво движение. Фийлд изтри челото си с ръкав, отвори очи и погледна двата силуета, оживено жестикулиращи зад матовото стъкло. Все още спореха и той имаше неприятното усещане, че говорят за него.

Секретарката на Маклауд вдигна глава от машината и го изгледа изпитателно.

— Нов си, а? — попита и повдигна очилата си с полукръгли лещи.

— Да.

Тя с нищо не издаваше, че й е горещо, макар че беше три пъти по-едра от него и носеше вълнена жилетка.

— Свали си сакото, ако ти е горещо.

Той се усмихна и погледна вентилатора, който се въртеше вяло и без особен ефект. Пъхна ръце в джобовете си. На стъклото на кабинета беше гравиран надпис: „Главен инспектор Маклауд, началник Криминален отдел“, свидетелстващ за високо самочувствие. Макар че беше рано за заключения, Фийлд виждаше в това потвърждение на всичко, което бе слушал за Маклауд.

Той отново погледна вентилатора и обелената боя на тавана. За миг слънцето проби плътната облачна пелена, която висеше над града от дни, и освети бюрата в другия край на помещението. Въпреки тъмната дървена ламперия високите прозорци придаваха на отдела по-приветлив вид от централата на Специален отдел, Специалното разузнаване на британската полиция, намираща се на горния етаж. Фийлд подръпна яката и избърса врата си. Никога не си беше представял такава жега.

Секретарката още го гледаше.

— Как намираш Шанхай?

— Добре, благодаря.

Тя отново се наведе над машината и дебелите й пръсти затракаха по големите метални клавиши. След малко спря и отново го погледна:

— Спа ли вече с рускиня? Купи ли си принцеса?

Вратата на Маклауд се отвори и отвътре излезе дребен, слаб мъж с черна, пригладена назад коса.

— Вие ли сте Капризи? — попита Фийлд, но другият мъж явно не беше в настроение за разговори.

Отиде при бюрото си, взе сакото си от облегалката на стола, отвори едно чекмедже, извади револвера си, пъхна го в раменния си кобур и тръгна към асансьора.

Фийлд се обърна към главния инспектор, който бе застанал на вратата на кабинета и разсеяно подръпваше верижката около врата си. Беше едър, пооплешивял мъж, с тънък ореол от прошарена коса.

— Ти ли си Фийлд? — попита с гърлен глас и изразен шотландски акцент.

— Да, сър.

— Тръгвай с него.

Младият мъж се подвоуми.

— Хайде, бе, човек, какво чакаш?

Фийлд се качи в асансьора след Капризи и натисна копчето за партера. Със силно тракане и клатене кабината започна да се спуска. Беше толкова бавна, че слизането по стълбите щеше да е далеч по-бързо. На никого обаче не му минаваше през ум да използва стълбите в този задух.

— Нов ли си? — попита американецът.

— Да.

— Още си на обучение, а?

— Официално съм го завършил.

Капризи погледна обувките си. Бяха безупречно лъснати — също като тези на Фийлд. Откакто бе дошъл в Далечния изток не се налагаше сам да се грижи за тях. Спомни си натякванията на баща си, че му липсва военна дисциплина, и се усмихна.

Слязоха и Капризи бързо прекоси фоайето; кожените му подметки шляпаха тихо по каменния под. Когато излязоха, младият мъж присви очи под яркото слънце, но то скоро се скри зад облак. Пред сградата чакаше голям кафяв буик с включен двигател. Когато се качи, Фийлд забеляза три дупки от куршуми при вратата.

— Къде е Чен? — обърна се Капризи към шофьора, възрастен мъж с тънка бяла риза, който поклати глава.

Американецът погледна през прозореца, като с мъка сдържаше нетърпението си, и потропа по стъклото с пръсти. На показалеца на дясната му ръка имаше голям златен пръстен.

— Какво прави? — попита отново, въпреки че шофьорът явно не говореше английски.

В този момент от главния вход на Централното полицейско управление излезе висок китаец с дълъг кафяв шлифер и автомат „Томсън“. Качи се на външното стъпало на колата и пъхна глава през смъкнатия прозорец.

— Подарък от Грейнджър — обясни Капризи и кимна към Фийлд. — Новак — добави въпреки обяснението на младежа, че е завършил обучението си.

Чен не изглеждаше толкова недоволен от назначението на младежа и му подаде ръка. После заповяда нещо на шофьора и удари по покрива. Остана на стъпалото и автоматът се разклати, удряйки го по хълбока. Фийлд опипа револвера си с разтуптяно сърце.