Том Брадби - Господарят на дъжда

— Чен ми каза, че този и съседният апартамент са собственост на Сипаничавия Лу.

— Тя очевидно е, така да се каже… елитна.

— Любовница на Лу?

— Възможно е, но може да я е използвал и за друго.

— Да я дава под наем?

Марецки вдигна рамене:

— Може би като подарък за приятели.

Фийлд не можеше да си представи Наташа Медведева да робува на някого.

— Това е зверско убийство — добави руснакът и се отправи към вратата. — По-късно ще го обсъждаме.

— Имало ли е подобен случай? — попита Капризи.

— Не си спомням. Ще проверя и във френската полиция.

Няколко минути стояха мълчаливо. Накрая Капризи каза:

— Провери тази стая. Аз ще се заема с останалите.

— Нещо определено ли търсим?

— Използвай главата си.

Американецът влезе в кухнята и започна да тропа с шкафовете. Фийлд отиде при грамофона, свали го на пода и отвори раклата. Беше празна. Приближи се до етажерката и взе тънък фотоалбум с кожена подвързия. Снимките бяха подобни на наредените по полиците, свидетелства за един унищожен свят. Това беше хроника на живота на Лена Орлова, преди революцията да я прогони от Русия, и Фийлд ясно виждаше колко е било болезнено за нея.

Снимките показваха семейна идилия: голяма къща, езеро, вила, лодка, строг баща и винаги усмихната майка. Фийлд беше чел, че само богатите руски аристократи успели да избягат в Европа, но Орлови явно не са изпитвали нужда от пари. Как се бяха озовали тук?

Последната снимка в албума беше на момиченце. Вероятно това беше Лена, с куче и някаква жена, сигурно бавачката. Бяха застанали пред къщата, а зад тях се виждаха няколко куфара. Това ли е бил краят, заминаването?

Фийлд затвори албума и го върна на мястото му. Запита се какво е станало с братята и другата сестра. Може би всички бяха загинали.

До албума имаше дебела книга с кожена подвързия. Приличаше на Библия. Той я взе и я разтвори. Имаше голяма дупка, изрязана в страниците, и там беше скрит малък бележник.

Лена Орлова си бе водила записки с изящен почерк. На всеки ред имаше дата, име на кораб (поне така предполагаше Фийлд) и дестинация. Последният запис бе: „26 юни, Саратога — Ливърпул“.

След една седмица.

Не всички дестинации бяха във Великобритания. Имаше кораби за Амстердам, Бордо, Кале и Кил. Не се споменаваше какво превозват, нито защо са в този списък.

На края на последната страница пишеше: „Плащанията са във ведомост две.“

Капризи отново влезе и Фийлд му показа дебелата книга и бележника. Американецът погледна списъка.

— Къде го намери?

— На етажерката.

— Пратки.

— Да, но на какво? Свързани ли са с Лу?

— Сигурно е имало причина да крие бележника. Какви са тези „плащания във ведомост две“?

Чуха се бързи стъпки по стълбите навън. След секунда Чен се втурна в апартамента и изкрещя:

— Отведоха портиера!

Капризи и Фийлд се втурнаха по стълбите; не разбираха какво има предвид Чен. Изскочиха на улицата. Американецът блъсна Фийлд в буика, а китаецът зае мястото си на външното стъпало. Този път автоматът лежеше на пода в колата. Капризи го вдигна и го остави на седалката, после извади револвера си. Младият детектив последва примера му с трепереща ръка.

Колата потегли по „Фучоу“ към Централното полицейско управление. Шофьорът зави рязко, за да избегне приближаващ трамвай и голямата кола се наклони заплашително.

Малко преди белия каменен мастодонт на Градския съвет шофьорът зави надясно по улица „Кянси“, даде газ и като натискаше клаксона, прекоси „Едуард Седми“ и се понесе по по-широките и спокойни булеварди на Френската концесия. В далечината се виждаха кубетата на руската църква.

Амортисьорите на колата не оправдаваха гръмките реклами на тази марка и Фийлд не можеше да види кого или какво преследват. Когато стигнаха булеварда „Дьо репюблик“ и границата на стария китайски град, тълпата ги принуди значително да намалят скоростта. Решиха, че пеша ще стигнат по-бързо.

— Хайде — извика Капризи и скочи с автомат в едната ръка и револвер в другата. — Чен!

Подаде автомата на китаеца и той изчезна в тълпата.

Стотици рикши си проправяха път през навалицата към централния пазарен площад. От време на време Фийлд зърваше някоя шапка с козирка, дълга туника и бели обувки — облеклото на местните контета — но се стараеше да не изгуби от поглед Капризи, който пък следваше Чен.

Улиците бяха тесни и характерно извитите покриви хвърляха сянка. Ниско на фасадите висяха фенери и двамата детективи трябваше постоянно да криволичат и приклякват, за да не си ударят главите.