Реймънд Чандлър - Убиец в дъжда

Седяхме в една стая на хотел „Бърглънд“. В моята стая. Аз отстрани на леглото, а Дравец — във фотьойла.

Дъждът блъскаше по прозорците. Те бяха здраво затворени, в стаята беше горещо, върху масата работеше малък вентилатор. Въздушната струя обливаше челото на Дравец, повдигаше тежката му черна коса, раздвижваше по-дългите косми от рунтавите вежди, които разсичаха лицето с непрекъснатата си плътна линия. Приличаше на неочаквано забогатял професионален бияч.

Той се усмихна, показа ми част от златните си зъби и рече:

— Какво знаеш за мен?

Каза го важно, сякаш всеки, който знае нещо за него, заслужава да научи много повече.

— Нищо — отвърнах. — Чист си, доколкото знам.

Дравец повдигна тежката си космата ръка и близо минута я разглежда съсредоточено.

— Не ме разбираш. Изпраща ме Макгий. Макгий Виолетката.

— Чудесно. Как е Виолетката?

Макгий Виолетката беше инспектор в отдел „Убийства“.

Дравец погледна огромната си длан и се намръщи.

— Не, пак не ме разбираш. Имам една работа за теб.

— Не излизам особено напоследък — рекох. — Позакъсал съм със здравето.

Дравец огледа стаята, правеше се на не чак толкова наблюдателен.

— Или може би с парите? — рече.

— Нищо чудно — отвърнах.

Беше облечен с леко велурено палто, препасано с колан. Разкопча го небрежно и измъкна портфейл колкото бала сено. Отвътре, под различни ъгли, безгрижно надничаха банкноти. Шляпна го върху коляното си и се чу плътен, галещ ухото звук. Той го изтръска, избра няколко банкноти от купчината, върна останалите обратно, изпусна портфейла на пода, но не го вдигна, нареди пет стотачки като стегната ръка на покер и ги пъхна под крачето на вентилатора върху масата.

След всичко това засумтя от доволство.

— Фрашкан съм с мангизи — обяви.

— Виждам. Какво трябва да направя, ако ги взема?

— Е, сега вече ме познаваш, нали?

— Малко по-добре.

Извадих плик от вътрешния си джоб и му зачетох на глас надрасканото на гърба.

— „Дравец, Антон или Тони. Бивш стоманолеяр от Питсбърг, нощен пазач, общ работник. Кривва от правия път и попада в затвора. Напуска града, прехвърля се в Западните щати. Работи в ранчо за авокадо в Ел Сегуро. Сдобива се със собствено ранчо. С началото на петролния бум в Ел Сегуро той е на върха. Забогатява. Губи цяло състояние в несполучливи сделки с петролни кладенци, но пак му остава доста. Сърбин по произход, метър и осемдесет висок, сто и петнайсет килограма тежък, има една дъщеря, не е известно да е бил женен. Полицейското му досие е относително чисто. След Питсбърг в него не е на насяно нищо.“

Запалих лула.

— Исусе! — възкликна той. — Откъде изрови всичко това?

— С връзки. Та какво те води насам?

Дравец вдигна портфейла от пода и зарови вътре с два квадратни пръста, изплезил език между дебелите си устни. Най-после измъкна кафява визитка и няколко смачкани хартийки. Побутна ги към мен.

Върху визитката със златисти, много елегантни букви бе написано: „Господин Харолд Хардуик Стайнър“, а отдолу, с доста дребен шрифт: „Редки книги и луксозни издания“. Нямаше нито адрес, нито телефонен номер.

Хартийките, три на брой, се оказаха най-обикновени разписи, удостоверяващи загуба на комар за по хиляда долара всяка. Бяха подписани „Кармен Дравец“ с разкрачен инфантилен почерк.

Върнах му ги и попитах:

— Шантаж?

Той бавно поклати глава и върху лицето му се появи нещо благо, което го нямаше преди.

— Това е дъщеричката ми — Кармен. Този Стайнър й досажда. Тя все се мъкне в неговото заведение, вдига квартала на главата си. Той й е любовник. Цялата работа не ми харесва.

Кимнах.

— А разписките?

— Мангизите не ме интересуват. Играла с него комар — майната им. Само че е шантава на тема мъже. Иди кажи на тоя Стайнър да остави Кармен на мира, защото ще му счупя врата със собствените си ръце. Ясно ли е?

Всичко това на един дъх, с тежко дишане. Очите му станаха малки, кръгли и зли. Зъбите му заскърцаха ядно.

— Защо аз да му го казвам? Защо не му го кажеш сам?

— Може да ме хванат бесните и да го претрепя тоя…! — изрева Дравец

Бръкнах в джоба, извадих кибритена клечка и разчовърках с нея пепелта в лулата. Наблюдавах го внимателно известно време, докато в главата ми се оформяше идеята.

— Дрън-дрън, страх те е — рекох.

Огромните му юмруци се вдигнаха. Държеше ги на височината на раменете и ги размахваше. Страхотни топузи от мускули и кости. После бавно ги свали, изпусна дълбока, откровена въздишка и каза: