Реймънд Чандлър - Убиец в дъжда

Къщата на Дравец беше голяма старомодна тухлена постройка сред огромен парк, ограден със зид. Сива асфалтирана алея минаваше през желязната порта, изкачваше височинка, а после сред цветни лехи и зелени тревни площи стигаше до голяма входна врата с тесни прозорчета върху двете крила. Зад стъклата прозираше бледа светлина, сякаш в къщата нямаше друг освен прислугата.

Бутнах главата на Кармен в другия край на колата, изтърсих вещите й върху седалката и излязох.

Вратата ми отвори прислужница. Каза, че господин Дравец го няма и не знае къде е. Излязъл бил. Жената имаше длъгнесто жълтеникаво благо лице, дълъг нос и големи блажни очи. Приличаше на добър стар кон, който след вярна служба е оставен на доизживяване на пасището. Имаше вид на човек, който знае как да се погрижи за Кармен.

Посочих към пакарда и изръмжах:

— Най-добре я сложете да си легне. Извади късмет, че не я прибрахме в участъка — да кара из града в това състояние.

Жената тъжно се усмихна и аз потеглих.

Наложи се да измина пет пресечки в дъжда, преди да ме пуснат във входа на малък жилищен блок да се обадя по телефона. После трябваше да чакам още двайсет и пет минути за такси. Чаках и се тревожех за онова, което не бях успял да свърша.

Тепърва трябваше да вадя филма от фотоапарата на Стайнър.

Освободих таксито на „Пепър драйв“ пред някаква къща, в която явно имаха гости, и се върнах нагоре по криволичещата „Ла Върт терас“ до жилището на Стайнър, скрито зад шубраците.

Всичко изглеждаше точно така, както го бях оставил. Промуших се през процепа в живия плет, внимателно открехнах вратата и веднага подуших цигарен дим, който го нямаше преди.

Бях усетил сложна смесица от миризма, включително парливия дъх на бездимен барут. Но цигареният дим не участваше в комбинацията.

Затворих вратата, отпуснах се на коляно и се ослушах. Не се чуваше нищо друго освен барабаненето на дъжда по покрива. Плъзнах лъча на фенерчето по пода. Никой не стреля по мен.

Изправих се, намерих висящия шнур на една от лампите и осветих стаята.

Първото, което забелязах, бе липсата на няколко стенни гоблена. Не ги бях броил, но местата, където бяха висели, привлякоха погледа ми.

После видях, че тялото на Стайнър не е на пода пред триножника, от който надничаше обективът на фотоапарата. До розовия килим върху мястото, където бе лежал трупът, някой бе проснал килимче. Не беше нужно да го повдигам, за да разбера защо е сложено.

Запалих цигара, изправих се насред полутъмната стая и се замислих. След малко отидох до фотоапарата. Този път успях да го отворя, но вътре нямаше лента.

Ръката ми посегна към тъмноморавия телефон върху ниското бюро на Стайнър, но не улови слушалката.

Прекосих дневната и влязох в претрупана спалня, която подхождаше по-скоро на жена, отколкото на мъж. Върху леглото беше просната дълга кувертюра с волани по краищата. Повдигнах я и осветих с фенерчето по нея.

Стайнър го нямаше. Нямаше го никъде из къщата. Някой го бе отнесъл. Просто бе невъзможно да си отиде сам.

Не беше полицията, защото все някой щеше да остане. Бе изминал само час и половина, откакто с Кармен бяхме излезли. Да не говорим, че липсваше и обичайната неразбория, която полицаите създаваха, докато фотографираха и снемаха отпечатъци.

Върнах се в дневната, подритнах с крак светкавицата зад триножника, изгасих лампата, излязох от къщата и се пъхнах в прогизналата си кола, която задавено припали.

Ако някой искаше да потули убийството на Стайнър за известно време, аз лично нямах нищо против. Това ми даваше възможност да съобщя за него, като евентуално изпусна подробностите за Кармен Дравец и порнографските снимки.

Вече минаваше десет, когато се върнах в „Бърглънд“, паркирах бричката и се качих в стаята си. Стоях известно време под душа, после облякох пижама и си направих горещ грог. Няколко пъти поглеждах към телефона, като се чудех да проверя ли дали Дравец вече се е прибрал, но реших, че е по-добре да го оставя на мира до сутринта.

Запалих лула и седнах с горещия грог и синьото тефтерче на Стайнър. Всичко беше шифровано, но начинът на вписване на отделни абзаци и фактът, че тефтерчето приличаше на азбучник, говореха за списък от имена и адреси. Броят им бе над четиристотин и петдесет. Ако това бяха клиентите на Стайнър, явно притежаваше истинска златна мина, без да се смятат изнудванията.

Всеки от списъка би могъл да е евентуалният убиец. Не завиждах на ченгетата, когато се заемеха с тази работа.