Реймънд Чандлър - Неприятностите са моя бизнес

Ана Холси беше на средна възраст, имаше маджунено лице, тежеше сто и десет килограма и беше облечена в черен костюм с мъжка кройка. Очите й бяха лъскави черни копчета, бузите — меки като лой, а и на цвят същите. Седеше зад писалище от черно стъкло, което ми напомняше за гробницата на Наполеон, и пушеше цигара с черно цигаре, дълго колкото сгънат чадър.

— Трябва ми мъж — рече тя.

Гледах как тръска пепелта от цигарата върху лъскавата повърхност на бюрото, където течението от отворения прозорец къдреше люспиците пепел и ги разпиляваше.

— При това да е достатъчно хубав, за да има успех пред жена, която си я бива, и толкова як, че да може да излезе насреща на екскаватора. Да се чувства у дома във всяко заведение, да е нахакан като радиоговорител, дори повече; да носи удари с парен чук и да си мисли, че някоя кабаретна хубавица го е тупнала с франзела.

— Лесна работа — рекох. — Трябва ти отбор по ръгби, киноартист и отбор по бейзбол.

— Ти може да свършиш работа — продължи Ана, — но трябва да се постегнеш. Двайсет долара дневно плюс разноските. От години не съм преотстъпвала случай, но този не е по моята част. Аз съм по тънката детективска работа и печеля парите си, без да ме е страх, че ще ми строшат главата. Я да видим дали Гладис ще те хареса.

Обърна цигарето и натисна с него копчето на черна хромирана вътрешна уредба.

— Ела да изпразниш пепелника на Ана, мила.

Вратата се отвори и в стаята влезе висока блондинка, по-издокарана от херцогинята на Уиндзор. Полюшвайки бедра, тя прекоси стаята с елегантна походка, изпразни пепелника на Ана, погали тлъстата й буза, дари ме с душераздирателен поглед и пак излезе.

— Гладис май се изчерви — отбеляза Ана, след като вратата се затвори. — Струва ми се, че все още те бива.

— Изчерви се колкото аз ще вечерям с Дарил Занук — рекох. — Стига с твоите щуротии. Каква е работата?

— Да се очерни едно момиче. Червенокоса, с очи „ела с мен в леглото“. Работи за един комарджия и е впила нокти в синчето на виден богаташ.

— Какво да правя с нея?

— Работата е мръсничка, Филип — въздъхна Ана. — Ако има полицейско досие, трябва да го изровиш и да го хвърлиш в лицето й. Ако няма, което е по-вероятно, защото е от добро семейство, ти решаваш какво да правиш. Понякога ти хрумва по нещо, нали?

— Не си спомням кога за последен път ми е хрумнало нещо. Кой е комарджията и кой богаташът?

— Марти Естел.

Понечих да стана, после се сетих, че от месец бизнесът ми не върви и ми трябват пари. Пак се отпуснах на стола.

— Може да си навлечеш неприятности, естествено — рече Ана. — Не съм чувала Марти да е пречукал някого посред бял ден на градския площад, но не си и поплюва.

— От неприятности си вадя хляба — отвърнах аз. — Двайсет долара на ден и гарантирани двеста и петдесет, ако свърша работата.

— Трябва да остане нещо и за мен — изквича Ана.

— Както искаш. Хамали из града колкото щеш. Радвам се, че се видяхме, изглеждаш толкова добре. Довиждане, Ана.

Този път станах. Животът ми не струваше кой знае колко, но поне толкова заслужаваше. Разправяха, че Марти Естел не си поплюва, имал зад гърба си добри помощници и необходимата закрила. Живееше в Западен Холивуд, на Крайбрежния. Не работел грубо, но хване ли се изобщо на работа — чакай изненади.

— Седни, съгласна съм — изкикоти се Ана. — Аз съм бедна, съсипана старица, която се мъчи да върти първокласна детективска агенция само на тлъстини и лошо здраве, така че вземай последния ми цент и ми се присмивай. Седнах отново.

— Кое е момичето?

Казва се Хариет Хънтрес 1 1 Ловджийка (англ.). — Б.пр. — именцето пасва на ролята й. Живее в „Ел Милано“ на „Норт Сикамор“ хиляда деветстотин и някой номер, много шикозен блок. Баща й фалирал през трийсет и първа и скочил от прозореца на кантората си. Майката е починала. Има по-малка сестра, учи в пансион в Кънектикът. Нещичко от тия данни може да ти послужи.

— Кой изрови всичко това?

— Клиентът има куп фотокопия на полици, които синчето дало на Марти. За петдесет хилядарки. Синчето — то е осиновено от стария — отрича, както може да се очаква от един хлапак. Та клиентът дал фотокопията за експертиза при някой си Арбогаст, който се прави, че си разбира от работата. Съгласил се човекът, поразровил тук-там, но и той като мен се задъхва от тлъстини, а то си иска търчене, та вече не се занимава със случая.

— Но бих могъл да поговоря с него, нали?