Реймънд Чандлър - Запознанство на „Нун стрийт“

Мъжът и момичето минаха бавно, един до друг, покрай мъждиво осветения надпис „Хотел Сюрприз“. Мъжът беше облечен с виолетов костюм и носеше панамена шапка върху лъщящата си, слепнала се от брилянтин коса. Походката му беше патрава като на дюстабанлия и безшумна.

Момичето носеше зелена шапка, къса пола, копринени чорапи и обувки с много висок ток. Парфюмът й бе „Среднощен нарцис“.

На ъгъла мъжът се прилепи до нея и й каза нещо в ухото. Тя се отдръпна от него и се изкиска.

— Ще трябва да купиш пиячка, щом искаш да ме водиш вкъщи, Смайлър.

— Следващия път, кукло. Току-що съвсем ме одрънкаха.

Гласът на момичето загрубя:

— Тогава ти казвам „чао“ на следващата пресечка, красавецо.

— Ти си мислиш — отвърна мъжът.

Лампата на пресечката ги освети. Двамата пресякоха улицата на разстояние един от друг. На отсрещния тротоар мъжът хвана момичето за ръка. То се отскубна и се разкрещя:

— Слушай, скапаняк такъв! Не ме докосвай с мръсните си лапи. Ненавиждам фукльовците! ’айде чупката!

— Колко къркане ти трябва, кукло?

— Много!

Ами като нямам пукната пара, откъде да ти го намеря?

— Ръце нали имаш — подигра се момичето. После гласът й чувствително поомекна. Тя отново се приближи до него. — А може би имаш и патлак, юнако. Имаш ли патлак?

— Да, само че без патрони.

— Мангизлиите по „Сентрал авеню“ не го знаят, нали?

— Не дрънкай глупости! — сопна й се мъжът във виолетовия костюм. После щракна с пръсти и застина на място. — Чакай малко. Хрумна ми нещо.

Той погледна назад към мъждиво осветената хотелска табела. Момичето гальовно го плесна с ръкавица по брадичката. Ръкавицата ухаеше на „Среднощен нарцис“.

Мъжът отново щракна с пръсти и широко се усмихна в мрака.

— Ако онова пиянде още се въргаля в хотела на Док, уредил съм те. Ще ме изчакаш ли?

— Може би вкъщи. Ако не се забавиш много.

— А къде е „вкъщи“, малката?

Момичето го изгледа внимателно. По чувствените й устни пролази усмивчица и застина в ъгълчетата. Вятърът измъкна скъсан вестник от боклука и го лепна върху крака на мъжа. Той ядно го ритна встрани.

— Блокът се казва „Калиопа“. Апартамент четири „В“. На „Двеста четирийсет и шеста“ и „Източна четирийсет и осма“. Кога ще дойдеш?

Мъжът пристъпи много близо до нея, посегна и се потупа по бедрото. Гласът му бе тих, смразяващ.

— Ще чакаш, кукло.

Тя стреснато пое дъх и кимна.

— О’кей, красавецо. Ще те чакам.

Мъжът се върна обратно по напукания тротоар, прекоси улицата и се насочи към мъждивия хотелски надпис. Влезе през стъклената врата в тясно фоайе с цял ред дървени кафяви столове, наредени покрай стената. Останалото свободно пространство беше съвсем малко, колкото да се провреш до рецепцията. Зад бюрото небрежно се бе отпуснал плешив негър и си играеше с голямата зелена щипка на вратовръзката си.

Негърът с виолетовия костюм се облегна насреща му и зъбите му блеснаха в бърза жестока усмивка. Той беше много млад, със слаба остра брадичка, тясно костеливо чело и безизразни блестящи очи на гангстер. Каза тихо:

— Оня чвор с дрезгавия глас още ли е тук? Дето ни обра на зарове снощи?

Плешивият администратор се зазяпа по мухите на тавана.

— Не съм го видял да излиза, Смайлър.

— Попитах се друго. Док.

— Да, още е тук.

— А още ли е къркан?

— Предполагам. Не е излизал.

— Триста четирийсет и девета ли беше?

— Нали си бил там? Защо питаш?

— Изтръска ме до шушка. Трябва да го пребарам.

Плешивият изглеждаше притеснен. Смайлър не сваляше поглед от зеления камък върху щипката му за вратовръзка.

— Омитай се, Смайлър. Тук не тарашим клиентите си. Не сме като ония мошеници от „Сентрал авеню“.

Смайлър произнесе много тихо:

— Той ми е приятел. Док. Ще заеме една двайсетачка. Половината са твои.

Протегна ръка с дланта нагоре. Администраторът дълго гледа ръката. После кимна кисело, мина зад паравана от матирано стъкло и излезе бавно, вперил поглед във входната врата.

Ръката му се протегна и застина над отворената длан. Дланта стисна шперца и го пусна в евтиния виолетов костюм.

Внезапно блесналата усмивка върху лицето на Смайлър бе леденостудена.

— Внимавай, Док… докато съм горе.

— А ти по-живо — обади се администраторът. — Някои от клиентите се прибират рано. — Той погледна зеления електрически часовник на стената. Беше седем и петнайсет. — А и стените никак не са дебели — добави.