Реймънд Чандлър - Нефритената огърлица

Пушех си лулата и се мръщех срещу опакото на името си върху остъклената част на вратата, когато се обади Макгий Теменужката. От една седмица стоях без работа.

— Как върви копойският занаят? — попита Теменужката. Той е ченге в отдел „Убийства“. — Какво ще кажеш да се повъргаляш малко по плажа като телохранител или нещо такова?

— Всичко, от което ще капне някой долар — отвърнах аз. — Освен убийство. За това взимам по три и половина.

— Обзалагам се, че го вършиш като хората. Ето ти данните, Филип.

Даде ми името, адреса и телефона на някой си Линдли Пол, който живеел в Кастеламаре, движел се из хайлайфа, ходел навсякъде освен на работа, живеел сам със слуга японец и карал много голяма кола. Полицията нямала нищо срещу него, освен дето твърде добре се забавлявал.

Кастеламаре бе в чертите на града, но не му личеше, тъй като се състоеше от двайсетина къщи с различна големина, увиснали на зъби и нокти върху планинския склон. Човек оставаше с впечатлението, че една по-прилична кихавица ще ги стовари всичките върху главите на плажуващите. Край магистралата имаше кафене с масички отпред, а до него бетонна арка, която бе всъщност пешеходен надлез. Отсам надлеза, право нагоре тръгваха бели бетонни стъпала и се врязваха в хълбока на планината.

Неговата улица, беше ми казал Линдли Пол по телефона, била третата по стълбите отдолу нагоре, ако не съм имал нищо против да се поразходя пеша. Така, рече, било най-лесно да се намери къщата му от първия път, тъй като улиците били изключително живописни, но заплетени като лабиринт. Можело да се мотаеш с часове из тях, без да се придвижиш по-далеч от червей в кутия за стръв.

И тъй, паркирах синия си „Крайслер“ долу на пътя и поех по стълбите. Вечерта беше приятна и когато тръгнах, по морската повърхност все още играеха отблясъци. Докато стигна горе, от тях нямаше и следа. Седнах на последното стъпало, разтрих мускулите на краката си и изчаках пулсът ми да спадне до трицифрено число. После отлепих ризата от гърба си и се запътих към единствената къща наоколо.

Не беше лоша, но и не изглеждаше да е строена с много пари. До входната врата водеше разядена от солта желязна стълба, а гаражът беше под къщата. Вътре бе вкарана на заден ход дълга черна кола с размерите на морски кръстосвач — огромно чудовище с аеродинамична форма и опашка на койот, вързана за капачката на радиатора. Под капака на двигателя й можеха да се приютят още три коли. На вид струваше повече от самата къща.

Мъжът, който ми отвори, носеше лек бял костюм и виолетово шалче от лъскава коприна, небрежно подпъхнато в яката на ризата. Имаше мек, загорял врат като на много силна жена. Очите му бяха бледосиньо зеленикави, горе-долу с цвета на аквамарина, чертите на лицето му малко едри, но безспорно красиви. Имаше гладко загоряло чело, а гъстата му руса коса бе сресана педантично назад. Беше с около два сантиметра по-висок от мен, което правеше около метър и осемдесет и два, и изобщо имаше вид на човек, който носи бял костюм с виолетово копринено шалче под яката.

Той се прокашля, погледна някъде над лявото ми рамо и каза:

— Да?

— Аз съм човекът, когото сте помолили да ви изпратят. Препоръчва ме Макгий Теменужката.

— Теменужката? Божичко, какъв странен прякор. Вашето име беше…

Поколеба се, а аз го оставих да се мъчи, докато най-после отново прочисти гърлото си и премести синьо-зелените си очи върху някаква точка на два-три километра зад другото ми рамо.

— Марлоу — рекох. — Същото като днес следобед.

— Влезте, господин Марлоу. Надявам се, че ще ме извините. Прислужника ми го няма, така че аз… — Усмихна се пренебрежително към вратата, сякаш фактът, че я бе отворил и затворил саморъчно, го омърсяваше по някакъв начин.

Озовахме се на веранда, която обикаляше голяма дневна от три страни и бе само три стъпала над нивото й. Слязохме по стъпалата и Линдли Пол посочи с вежди към розов фотьойл. Седнах с надеждата, че няма да оставя следи върху тапицерията.

Беше от холовете, където хората седят по турски върху възглавници на пода, отпиват абсент през бучка захар в устата си и разговарят гърлено или само писукат. Наоколо имаше рафтове с книги и върху поставки — ъгловати скулптури от гледжосана глина. Имаше и удобни диванчета, и постелки от бродирана коприна, разхвърляни тук-там под разни лампиони, и тъй нататък. Върху големия концертен роял от палисандрово дърво беше поставена много висока ваза с една-единствена жълта роза в нея, а под рояла — китайски килим с цвят на праскова, толкова мек и дебел, че полска мишка можеше да прекара поне седмица в него, без да си подаде носа навън.