Реймънд Чандлър - Нефритената огърлица

— Не съм си и помислила такова нещо — отвърна момичето. — Някой здравата го е ненавиждал, за да раздроби така черепа му.

— Не го познавах достатъчно дълго, та да го намразя — казах. — Но пак насочи надолу фенерчето.

Коленичих и запретърсвах джобовете му, като се опитвах да не го местя много. Имаше монети и банкноти, ключове в украсено кожено калъфче, обичайния портфейл с обичайното прозорче за шофьорска книжка и обичайната застрахователна карта зад шофьорската книжка. Пари нямаше. Интересно как така бяха пропуснали да пребъркат джобовете на панталона му. Може би са се уплашили от светлината. Иначе биха го ошушкали до хастара. Измъкнах още някои неща. Две фини носни кърпички — бели и хрущящи като сняг, половин дузина картонени кибритчета от снобски нощни клубове, тежка сребърна табакера с вносни цигари; още една табакера с рамка от черупка на костенурка и бродирана коприна отстрани — на всеки капак по един виещ се дракон. Щракнах ключалката и под ластика се показаха три дълги папироси с кухи мундщуци. Извадих една. Беше стара, суха.

— Може би е за дами — рекох. — Той пушеше от другите.

— А може да е марихуана — обади се момичето зад мен, като дишаше шумно във врата ми. — Познавах някога едно момче, което ги пушеше. Може ли да погледна?

Подадох й табакерата и тя заора вътре с фенерчето. Изръмжах й да го насочи отново надолу. Нямаше друго за разучаване. Тя захлопна табакерата и ми я върна, а аз я поставих във вътрешния му джоб.

— Това е всичко. Който го е очистил, се е побоял да изчака и да го опоска. Благодаря.

Небрежно се изправих, обърнах се и избих пистолетчето от ръката й.

— По дяволите! Не е нужно да загрубяваш! — озъби се тя.

— Коя си и какво търсиш посред нощ на това място? — рекох.

Тя се престори, че съм наранил ръката й, освети я с фенерчето и внимателно я огледа.

— Толкова добре се държах с теб, не е ли така? — оплака се. — Ще се побъркам от любопитство и страх, но един въпрос не съм ти задала, нали?

— Държа се страхотно — отвърнах. — Но съм в такова положение, че не ми е до будалкане. Коя си ти? И загаси този фенер! Вече не ми трябва светлина.

Момичето изгаси фенерчето и тъмнината постепенно просветля, докато вече можехме да виждаме очертанията на храстите, проснатото тяло на мъртвеца и сиянието в небето на югоизток, където е Санта Моника.

— Казвам се Каръл Прайд — каза тя. — Живея в Санта Моника. Опитвам се да пиша разни истории за един вестник. Понякога не мога да заспя нощем и излизам с колата — ей така, къде да е. Познавам местността тук като петте си пръста. Видях светлинката ти да трепка долу в падината и ми се стори, че е доста хладно за любов — ако изобщо използват светлина за тази цел.

— Не знам — рекох. — Никога не съм използвал. Значи имаш резервни патрони за пистолетчето? Случайно да имаш и разрешително?

Подметнах пистолетчето на дланта си. В тъмното го усещах като „Колт“, калибър 25. Имаше чудесен баланс за такова малокалибрено оръжие. Много добри хора са били приспани завинаги с подобно нещо.

— Разбира се, имам разрешително. Това за резервните патрони обаче си беше блъф.

— Май не си от страхливите, госпожице Прайд? Или може би си госпожа…

— Не, още не… Този район не е опасен. Хората наоколо дори не си заключват вратите. Предполагам, някои злодеи просто са разбрали колко пусто е тук.

Повъртях още малко пистолетчето из ръцете си и й го върнах.

— Дръж. Тази нощ май не съм заслужил медал за съобразителност. Затова, ако бъдеш така добра да ме закараш до Кастеламаре, ще си взема колата и ще ида да търся полицията.

— Не трябва ли някой да остане с него?

Погледнах светещия циферблат на часовника си.

— Един без петнайсет е — рекох. — Ще го оставим с щурците и звездите. Да вървим.

Тя натъпка пистолета в чантичката си, след което слязохме по склона и се качихме в колата й. Изманеврира, без да включва светлините, и я изкатери нагоре по стръмнината. Голямата черна лимузина зад нас приличаше на паметник.

Изкачихме възвишението, слязох от колата и примъкнах онази част от оградата отново на мястото й. Така той щеше да бъде в безопасност за през нощта и дори за още много нощи напред.

Момичето мълча, докато не стигнахме до първата къща. Тогава включи фаровете и тихо каза:

— Има кръв по лицето ти, господин Незнамкойси, а и за пръв път виждам човек, който така силно се нуждае от нещо за пиене. Защо не идем у дома и оттам да се обадим в управлението на Западен Лос Анджелис? В този район има само пожарна служба.