Реймънд Чандлър - Нефритената огърлица

Може би я бяха сложили само за проба, за да видят дали Пол ще изпълни нарежданията им.

Протегнах и двете си ръце — с една не можех да се справя — и започнах да отмествам част от ограждението. Не беше само проба. Най-мощният лъч от електрическо фенерче в света ме цапардоса в лицето от един храст на около пет метра от мен.

Тънък писклив гласец с негърски акцент пропя от тъмнината зад фенера:

— Тук сме двама с карабини. Вдигни си лапите по-височко и гледай да са празни. Няма да поемам никакъв риск.

Нищо не казах. За миг останах неподвижен, повдигнал барикадата на няколко сантиметра от земята. Откъм Пол в колата — ни гък. После тежестта на дъските натегна мускулите ми и мозъкът ми рече да ги пусна. Бавно вдигнах ръце. Лъчът ме сковаваше като разплескана върху стената муха. Не мислех за нищо конкретно, само смътно се питах не можехме ли да го изработим по-добре.

— Ха тъй — изскимтя тъничкият писклив гласец. — Дръж ги, докато бате дойде при теб.

Гласът събуди смътно ехо в мозъка ми, но нищо не значеше. Паметта ми бе задръстена от подобни на него. Чудех се какво ли прави Пол. Тънка остра фигура се отдели от снопа светлина, тутакси загуби своята острота, а и въобще формата си, и се превърна в тихо шумолене някъде встрани. После шумоленето се премести зад гърба ми. Държах ръцете си във въздуха и премигвах срещу ослепителния лъч.

Усетих леко докосване с пръст по гърба, а после и твърдото дуло на пистолет. Полузабравеният глас рече:

— Може малко да те позаболи.

Последва кикот и изсвистяване. Бял нажежен пламък изригна от върха на главата ми. Рухнах върху преградата, впих нокти в дъските и изкрещях. Дясната ми ръка се опита да се добере до лявата мишница.

Не чух повторно изсвистяване. Само видях как белият пламък става все по-голям и по-голям, докато наоколо ми вече нямаше нищо освен острата, болезнена бяла светлина. После се възцари мрак, в който нещо червено се гърчеше като бацил под микроскоп. А след това нямаше нищо червено и нищо не се гърчеше, само мрак, пустота и усещането, че потъвам.

Събудих се, загледан с мътни очи в някаква звезда, а до слуха ми долиташе разговорът на две таласъмчета в черна шапка.

— Лу Капака.

— Кво рече?

— Лу Капака.

— Кой е Лу Капака?

— Закоравял черен гангстер, когото видя веднъж да разпитват в участъка.

— А!… Лу Капака.

Претърколих се, задрасках по земята и се изправих на едно коляно.

Изстенах. Нямаше никой. Явно съм си говорил сам. Запазих равновесие, като се подпирах с длани на земята. Ослушвах се, но не чувах нищо. Раздвижих ръце и по кожата ми полепнаха сухи репеи и сок от лилавия градински чай, от който дивите пчели събират най-много мед.

Медът беше сладък. Твърде сладък и прекалено тежък за стомаха. Наведох се и повърнах.

Мина известно време, докато успея да събера вътрешностите си. Все още не чувах нищо освен бученето в собствените си уши. Изправих се много предпазливо, като старец, който излиза от вана. Стъпалата ми бяха изтръпнали, а краката си усещах като гумени. Олюлях се и почувствах, че ми прималява. Избърсах от челото си студената пот и опипах тила си. Беше мек и кашав като натъртена праскова. Когато го докоснах, болката ме прониза чак до петите. Усещах сбор от всички болки, връхлетели ме след първия ритник по задника, получен в отделенията.

После пред очите ми се проясни дотолкова, че да видя очертанията на плитката като паница падина, отвсякъде заобиколена с храсти като с ниска ограда, и черния коларски път, който пълзеше нагоре по склона под смътното сияние на залязващата луна. Тогава съзрях колата.

Беше съвсем близо до мен, на не повече от пет-шест метра. Просто не бях погледнал в посоката. Колата на Линдли Пол без всякакви светлини. Запрепъвах се към нея и инстинктивно посегнах за пистолета под лявата мишница. Естествено, сега там нямаше и помен от пистолет. Пискливата чернилка, чийто глас ми напомняше на някого, се бе погрижила. Все още обаче имах джобно фенерче. Извадих го, отворих задната врата и насочих лъча вътре.

Нямаше нищо — нито кръв, нито раздрана тапицерия, нито напукани или изпотрошени стъкла, никакви трупове. Очевидно колата не е била сцена на бойни действия. Просто си беше празна. Ключовете висяха на твърде декоративното табло. Беше докарана тук, долу, и зарязана. Насочих тънкия лъч към земята и затърсих. Търсех него. Нямаше начин да не е някъде наоколо. Щом колата му беше тук.

После в студената тишина горе някъде край ръба на падината забуча двигател. Светлината в ръката ми угасна. Други светлини — предни фарове — облизаха опърпания храсталак.