Реймънд Чандлър
Златни рибки
Този ден не вършех никаква работа, само наваксвах с клатенето на краката. През прозореца на кантората ми полъхваше топъл ветрец и саждите от котлите на отсрещния хотел „Маншън Хаус“, се търкаляха върху стъклото на бюрото ми на миниатюрни топчета, като цветен прашец върху празен терен.
Тъкмо се канех да отида да обядвам, когато влезе Кати Хорн.
Кати е висока занемарена блондинка с тъжни очи, която навремето работеше в полицията, но изгуби мястото си, защото се омъжи за един дребен фалшификатор на чекове на име Джони Хорн с цел да го превъзпита. Не го превъзпита, но сега го чакаше да излезе от затвора, за да опита пак. Междувременно работеше на щанда за цигари и пури в „Маншън Хаус“ и гледаше как дребните мошеници минават покрай нея, обвити в дим от десетцентови пури. От време на време даваше на заем на някой от тях десет долара, за да се измете от града. Такава си беше, мекушава.
Седна, отвори голямата си лъскава чанта, извади пакет цигари и сбърчи нос срещу него.
— Да си чувал за перлите на Лиандър? — попита. — Божичко, че лъщи тоя син шевиот. Като те гледа човек какви дрехи носиш, ще рече, че имаш пари в банката.
— „Не“ и на двата ти въпроса — рекох. — Никога не съм чувал за перлите на Лиандър и нямам пари в банката.
— Тогава може би ще искаш да участваш в подялбата на двайсет и пет бона.
Запалих една от нейните цигари. Тя стана и затвори прозореца с думите:
— Стига ми тая хотелска миризма, докато съм на работа.
Седна пак и продължи:
— Било е преди деветнайсет години. Държали са онзи тип в Левънуърт петнайсет години и го пуснали преди четири. Едър търговец на дървен материал от Северните щати на име Сол Лиандър ги бил купил за жена си — перлите де. Само две. Стрували двеста бона.
— Сигурно му е трябвала ръчна количка да ги превози — отбелязах.
— Виждам, че не разбираш много от перли — заяви Кати Хорн. — Работата не е само в размера. Все едно, днес те струват повече и наградата от двайсет и пет хилядарки, обявена от застрахователното дружество „Рилайънс“, още важи.
— Схващам — рекох. — Някой ги е чопнал.
— Най-после вдиша малко кислород. — Тя пусна цигарата си в пепелника и я остави да дими, както правят жените. Угасих я вместо нея.
— Тъкмо затова е лежал оня в Левънуърт, само че така и не доказали, че перлите са у него. Това било обир на пощенски вагон. Той успял по някакъв начин да се скрие във вагона, а в Уайоминг застрелял служителя, нарамил препоръчаните пощенски пратки и се изнизал. Стигнал чак до Британска Колумбия, преди да го спипат. Обаче от плячката вече нямало и следа — поне тогава. Пипнали само него. Получил доживотна.
— Ако историята ще е дълга, да пийнем нещо.
— Никога не пия преди залез слънце. Това е спасението да не станеш отрепка.
— Горките ескимоси — казах. — Поне през лятото.
Гледаше ме как вадя малката плоска бутилка. После продължи:
— Казвал се Сайп, Уоли Сайп. Свършил работата сам. И не обелил нито дума за плячката, гък не казал. После, след петнайсет дълги години, му предложили помилване, ако се разприказва за обира. И той си признал всичко освен за перлите.
— Къде ги е държал? — попитах. — В шапката си?
— Слушай, не съм дошла да си разменяме лафове. Знам нещо за тия камъчета.
Закрих устата си с ръка и придобих сериозен вид.
— Казал, че перлите никога не са били у него, и те трябва да са му повярвали донякъде, защото го пуснали под гаранция. Но перлите са били във вагона, препоръчана пратка, и оттогава никой не ги е видял.
Гърлото ми нещо взе да се схваща. Не казах нищо. Кати Хорн продължи:
— Веднъж в Левънуърт, само веднъж през всичките тези години, Уоли Сайп се лепнал за бидон с денатуриран спирт и се гипсирал. Съкилийникът му бил дребно човече, когото наричали Мардо Куката. Излежавал двайсет и седем месеца, задето цепел на две банкноти от двайсет долара. Сайп му казал, че заровил перлите някъде в Айдахо.
Наведох се леко напред.
— Май започна да включваш, а? — рече тя. — Сега чуй това. Мардо Куката ми е квартирант, смърка кокаин и говори на сън.
Отново се облегнах назад.
— Божичко — въздъхнах, — а аз вече харчех парите от наградата.
Тя ме измери със студен поглед. Сетне лицето й омекна.
— Добре де — отрони унило, — знам, че звучи налудничаво. Минали са толкова години, сума ти умни глави сигурно са работили по случая — от пощата, от частни детективски агенции и какви ли не още. И изведнъж някакъв наркоман да успее. Но той е симпатично дребосъче и някак си му вярвам. Знае къде е Сайп.
Читать дальше