Реймънд Чандлър - Златни рибки

Ръш Мадър беше адвокат със съмнителна репутация. Държеше кантора в сградата на Куорн. Специалист по дела за обезщетение при нещастни случаи, уреждаше дребни дела, майстореше алибита — всичко, което малко вони и носи малко повече пари. Не бях чувал да се е забърквал в големи операции като горене на хорски крака.

Долната част на „Спринг стрийт“ се готвеше за края на работния ден. Таксита пъплеха близо до бордюрите, секретарки бързаха да се приберат по-рано, трамваите се точеха един след друг, а регулировчиците пречеха на хората да правят напълно законни десни завои.

Сградата на Куорн беше с тясна фасада с цвят на засъхнала горчица, във входа имаше голяма витрина с изкуствени челюсти. На указателя прочетох имена на зъболекари, които работят безболезнено, на хора, които ги обучават за пощальони, просто имена и просто номера без имена. Ръш Мадър, адвокат, държеше стая 619.

Излязох от друсащата се открита кабина на асансьора, погледнах мръсния плювалник върху изпоцапаната гумена подложка, тръгнах по коридор, в който вонеше на угарки, и натиснах дръжката под матовото стъкло на номер 619.

Върху матовото стъкло се очерта нечия сянка, сетне вратата се отвори със скърцане. Пред мен застана набит мъж с мека заоблена брадичка, черни вежди, мазна кожа и тънки провиснали мустаци, от които лицето му изглеждаше още по-тлъсто. Подаде ми няколко пожълтели от никотин пръста.

— Виж ти, виж ти, самият стар кучелов. Окото, дето нивга не забравя. Името беше Марлоу, струва ми се.

Влязох и изчаках вратата да изскърца зад гърба ми. Стая с голи стени, кафяв линолеум вместо килим, обикновено бюро и кантонерка под прав ъгъл спрямо него, голям зелен сейф, който изглеждаше огнеупорен колкото найлонова торбичка, две етажерки за папки, три стола, вграден гардероб и умивалник в ъгъла до вратата.

— Е, сядай — покани ме Мадър. — Радвам се да те видя. — Засуети се зад бюрото, нагласи една изтърбушена възглавница на стола и седна отгоре й. — Много мило, че намина. По работа ли?

Седнах, пъхнах цигара между зъбите си и го загледах. Не казах нито дума. Наблюдавах го как започва да се поти. От косата високо горе. Той грабна един молив и взе да драска с него в бележника си. След малко ме стрелна с поглед, пак го заби в бележника. Проговори — на бележника.

— Някакви идеи? — попита тихо.

— За кое?

Не ме погледна.

— За това как бихме могли да свършим заедно една малка работа. Да речем със скъпоценни камъни.

— Кое беше пиленцето?

— А? Какво пиленце? — Продължаваше да не ме гледа.

— Онова, дето ми позвъни по телефона.

— Някой ти е звънял?

Посегнах към старомодния му телефон — от онези, които висят на стената като бесилка. Вдигнах слушалката и много бавно започнах да набирам номера на полицейското управление. Сигурен бях, че познава този номер не по-зле от собствената си шапка. Мадър се пресегна и натисна вилката надолу.

— Ама слушай — завайка се. — Много си бърз. Защо звъниш на ченгетата?

— Искат да си поговорят с теб — изрекох бавно. — Защото познаваш една мадама, която знае, че един го болят ходилата.

— Трябва ли по такъв начин? — Яката на ризата му изведнъж отесня. Задърпа я с пръсти.

— Не, ако зависи от мен. Но ако си мислиш, че ще те оставя да си играеш с рефлексите ми, лъжеш се.

Мадър отвори плоска кутия с цигари и пъхна една в устата си със звук като от изкормена риба. Ръката му трепереше.

— Добре — рече пресипнало. — Добре. Не се ядосвай.

— Само престани да ми броиш облаците — изръмжах. — Говори по същество. И да имаш някаква работа за мен, тя сигурно ще е толкова мръсна, че не бих я докоснал. Но поне ще те изслушам.

Кимна. Вече беше в свои води. Знаеше, че блъфирам. Пусна бледо клъбце дим и го проследи как се издига.

— Не ти се сърдя — рече спокойно. — И аз понякога се правя на утрепан. Работата е там, че ние знаем. Каръл те е видяла да влизаш в къщата и после да излизаш. А полиция не се появила.

— Каръл ли?

— Каръл Донован. Моя приятелка. Тя ти е позвънила.

— Продължавай — кимнах. Не каза нищо. Само седеше и ме гледаше като бухал. Усмихнах се, наведох се леко към него и казах:

— Значи ето какво не ви дава мира. Не знаете защо съм отишъл там и защо след това не съм извикал полицията. Отговорът е лесен. Мислех, че е тайна.

— Само се занасяме един друг — процеди кисело Мадър.

— Добре. Дай да си говорим за перли. Това улеснява ли нещата?

Очите му заблестяха. Искаше му се да изрази открито вълнението си, но не го стори. Гласът му остана сдържан и студен.