Реймънд Чандлър - Златни рибки

— Дяволите да те вземат — изломотих. — Вярвам ти.

— Абсолютно прав си, миличък. Аз съм жена, която постига своето. А така! Сядай!

Подът се надигна и ме халоса. Възседнах го като сал в бурно море. Опитвах се да се надигна, подпирайки се на длани. Почти не усещах пода. Дланите ми бяха безчувствени. Цялото ми тяло беше безчувствено. Реших да я сразя с поглед.

— Ха-ха! — закисках се аз. — У-убиец в п-пола!

Отвърна ми смразяващ смях, но аз почти не го чувах. Сега в главата ми биеха барабани, бойните там-тами от далечната джунгла. Прииждаха вълни от светлина и тъмни сенки, във върховете на дърветата шумолеше вятър. Не исках да лягам. Легнах.

Някъде много отдалеч долетя гласът на момичето, глас на фея:

— Ще делите поравно, а? Не му харесвали моите методи, а? Виж го ти, каква нежна душа! Ще се погрижим за него.

Докато се унасях, смътно ми се стори, че чух глух трясък, може би изстрел. Надявах се, че е застреляла Мадър, но грешах. Просто ми беше помогнала в заспиването… със собствената ми палка.

Когато се свестих, беше вече тъмно. Отгоре нещо силно изпука. През отворения прозорец зад бюрото жълта светлина плисна от високия калкан на някаква сграда. Звукът се повтори и светлината изгасна. Неонова реклама на покрива.

Надигнах се от пода като човек, който се измъква от гъста кал. Добрах се до умивалника, наплисках лицето си, докоснах темето му и се смръщих от болка. Заклатушках се към вратата и напипах ключа на лампата.

Около бюрото се търкаляха документи, счупени моливи, пликове, празна кафява бутилка от уиски, угарки, пепел. Разни неща от набързо изпразнени чекмеджета. Не си дадох труд да ги преглеждам. Излязох от кантората, смъкнах се с раздрънкания асансьор и изпих един коняк в близкия бар, после намерих колата и потеглих към къщи.

Преоблякох се, приготвих пътната чанта, пийнах малко уиски и вдигнах слушалката на телефона, който звънеше. Беше около девет и половина.

— Значи не си заминал — чух гласа на Кати Хорн. — Надявах се да те сваря.

— Сама ли си? — обадих се с все още пресипнал глас.

— Да, но не бях. Часове наред къщата гъмжеше от полицаи. Бяха много мили и ми съчувстваха. Смятат, че се касае за разчистване на стари сметки.

— И сигурно телефонът сега се подслушва — изръмжах. — Та закъде трябва да замина?

— Ами… нали знаеш. Твоята приятелка ми каза.

— Дребно мургаво момиче? Много сдържано? На име Каръл Донован?

— Тя ми показа визитната ти картичка. Какво, не беше ли…

— Нямам никаква приятелка — рекох. — Обзалагам се, че докато сте говорили, ей така, между другото, без да се замислиш, от устата ти се е изплъзнало едно име… името на един град на север. Нали?

— Д-да — призна хрисимо Кати.

Хванах вечерния самолет на север. Пътуването мина приятно, само дето ме мъчеше главоболие и бясна жажда за ледена вода.

Хотел „Снокуломи“ в Олимпия беше на Капитол Уей с лице към необикновената квадратна градска градина. Излязох през кафенето и слязох пеша по хълма, докато стигнах най-затънтения край на залива Пъджет Саунд, където вонеше на гнило между редицата изоставени кейове. Връзки дърва за огрев бяха отрупани край ръкава на залива, някакви старци се мотаеха между тях или седяха на сандъци, с лули в устата, под табелка с надпис: „Дърва и подпалки. Доставка безплатно.“

Отзад стърчеше ниска скала, а на фона на сиво-синкавото небе се очертаваха грамадните северни борове.

Двама от старците седяха на сандъците си на десетина метра един от друг и се правеха, че не се виждат. Бавно приближих до единия. Носеше панталони от рипсено кадифе и бивше вълнено яке на червени и черни карета, филцовото бомбе беше белязано с потта от двайсет лета. В едната си ръка стискаше къса черна лула, а с мръсните пръсти на другата бавно, внимателно, с наслада се мъчеше да изскубне дългия къдрав косъм, който се подаваше от ноздрата му.

Нагласих един сандък, седнах, натъпках лулата си и я запалих, пуснах облаче дим. Махнах небрежно към водата и рекох.

— Кой би помислил, че това идва от Тихия океан.

Той ме погледна. Продължих:

— Затворен ръкав… спокоен, тих като града ви. Обичам такива градчета.

Продължи да ме гледа.

— Обзалагам се — подхвърлих, — че човек, който живее в такъв град, познава всички в него и в околностите.

— На колко се обзалагаш? — попита той.

Извадих от джоба си сребърен долар. По тия краища все още се срещаха такива монети. Старецът го погледна, кимна, изведнъж изскубна от носа си дългия косъм и го заразглежда на светлината.