Реймънд Чандлър - Златни рибки

— Ще загубиш — рече. Положих долара на коляното си.

— Познаваш ли тук някой, който гледа много златни рибки? — попитах.

Той не откъсваше поглед от долара. Другият старец недалеч от нас беше в работен комбинезон и с обувки без връзки. Той също зяпаше долара. И двамата се изплюха едновременно. Първият старец обърна глава и изрева колкото му глас държи:

— Да знаеш някой, дето въди златни рибки?

Вторият старец скочи от сандъка, грабна голяма брадва, изправи една цепеница, стовари брадвата върху нея и я разполови. Хвърли тържествуващ поглед към първия старец и изкрещя:

— И аз не съм.

— Недочува — поясни моят събеседник. Стана бавно и тръгна към една барака, скована от стари дъски с различна дължина. Влезе в нея и затръшна вратата.

Вторият старец заядливо хвърли брадвата на земята, изплю се по посока на затворената врата и изчезна между купчините дърва.

Вратата на бараката се открехна и оня с якето подаде глава.

— Тук има само раци от канала — съобщи той и пак затръшна вратата.

Прибрах долара в джоба си и поех обратно нагоре по хълма.

Капитол Уей се простираше от север на юг. Подмина ме тъмнозелен трамвай, на чиято табела пишеше, че отива нейде си в Тъмуотър. В далечината виждах административните сгради. В северна посока улицата минаваше край два хотела и няколко магазина и се разклоняваше вдясно и вляво. Надясно се отиваше към Такома и Сиатъл. Наляво се минаваше по един мост и по-нататък пътят водеше до полуостров Олимпик.

Отвъд разклона улицата изведнъж ставаше стара и занемарена — дупки по асфалта, китайски ресторант, заковано с дъски кино, заложна къща. Над мръсния тротоар стърчеше фирма „Тютюневи изделия“. Отдолу, с малки букви, сякаш с надежда, че няма да се види, пишеше: „Билярдна“. Влязох в магазина, подминах щанд с илюстровани списания и витрина с пури, в която беше пълно с мухи. Отляво имаше дълъг дървен тезгях, няколко ротативки и самотна маса за билярд. Три хлапета се забавляваха с ротативките, а един висок слаб мъж с дълъг нос и без брадичка играеше билярд сам. В устата му имаше угаснала пура.

Седнах на бара и иззад него от стола се надигна плешив мъж с неприятен поглед, изтри ръце в дебелата си сива престилка и ми показа един златен зъб.

— Малко ръжено — рекох. — Да познавате някой, дето въди златни рибки?

— Да — отговори той и добави: — Не.

Наля нещо зад тезгяха и побутна към мен чаша от дебело стъкло.

— Десет цента.

Помирисах течността, сбърчих нос.

— Онова „да“ за уискито ли се отнасяше?

Плешивият извади отдолу голяма бутилка с етикет, който уверяваше, че това е „най-доброто чисто ръжено уиски от Юга, гарантирано отлежало поне четири месеца“.

— Добре — рекох. — Виждам, че току-що се е нанесло тук.

Долях малко вода и отпих. На вкус беше като ваксина против холера. Сложих четвърт долар на тезгяха. Барманът ми показа още един златен зъб от другата страна на лицето си, хвана се за тезгяха с яките си ръце и вирна брадичка към мен.

— Това някаква шегичка ли беше? — попита почти нежно.

— Току-що пристигам — обясних. — Търся златни рибки за поредния си прозорец. Златни рибки.

Барманът процеди много бавно:

— Да ти приличам на човек, който познава човек, който гледа златни рибки? — Лицето му леко пребледня.

Дългоносият, който играеше билярд сам, прибра щеката, дойде при бара, застана до мен и хвърли пет цента на тезгяха.

— Налей ми кола, преди да си се подмокрил — под хвърли той на бармана.

Барманът с мъка се отлепи от плота. Погледнах да видя дали пръстите му не са оставили вдлъбнатини по дървото. Наля кока-кола, разбърка я с дълга пръчица, тропна чашата на тезгяха, пое дълбоко дъх и го издиша през носа си, изгрухтя и се запъти към вратата с надпис „Тоалетна“.

Дългоносият надигна колата и се загледа в мръсното огледало зад бара. Левият ъгъл на устата му помръдна. Оттам долетя едва доловимо:

— Как е Куката?

Стиснах палеца и показалеца си, поднесох ги към носа си, подсмръкнах и тъжно поклатих глава.

— Продължава да смърка, а?

— Да — рекох. — Не чух името ти.

— Викай ми Залеза. Все на запад вървя. Мислиш ли, че все тъй ще си трае?

— Ще си трае.

— Как те викат?

— Додж Уилис. От Ел Пасо.

— Отседнал ли си някъде?

— В хотел.

Остави празната чаша.

— Да се омитаме.

Качихме се в стаята ми, седнахме и се загледахме над чашите с уиски, вода и лед. Залеза ме разглеждаше с близко разположените си безизразни очи, по малко, но в крайна сметка много цялостно, докато накрая събра две и две.