Реймънд Чандлър - Златни рибки

Каръл Донован извади изпод лявата си мишница велурена чанта и пъхна в нея пистолета. Хубава беше, когато се усмихваше.

— Давам лептата си — рече спокойно. — Ще участвам в играта. Къде отиваме?

— На „Уотър стрийт“. Ще вземем такси.

— Води ни, приятел.

Излязохме от стаята, асансьорът ни свали на партера и като четирима приятели прекосихме фоайето, пълно с еленови рога, препарирани птици и хербаризирани полски цветя зад рамки със стъкла. Таксито мина по Капитол Уей, покрай един площад, покрай голяма червена сграда с апартаменти под наем — прекалено голяма за градчето, освен когато не заседава Законодателното събрание на щата. Продължихме успоредно на трамвайните релси и подминахме сградата на щатския Конгрес в далечината и високата затворена порта на губернаторската резиденция.

От двете страни на пътя растяха дъбове. Няколко солидни къщи надничаха иззад градинските огради. Таксито прелетя покрай тях и сви по един път, водещ към горния край на залива. След малко в едно тясно сечище между високите дървета се показа къща. Далеч зад стволовете блестеше водната шир. Къщата беше с покрита тераса, а малката зелена площ пред нея беше обрасла с бурени и избуяли храсти. В дъното на черната алея имаше навес, под него беше паркирана открита кола на преклонна възраст.

Слязохме и аз платих таксито. И четиримата внимателно го проследихме с поглед, докато изчезна. После Залеза каза:

— Живея горе. Под мен е някаква учителка. Сега я няма. Да се качим да си побъбрим.

Минахме по моравата към входа. Залеза отвори вратата и посочи тесните стълби към горния етаж.

— Дамите напред. Води ни, красавице. В тоя град никой не заключва вратите.

Момичето го удостои с леден поглед, мина край него и се заизкачва по стълбите. След нея тръгнах аз, после Мадър, Залеза беше последен.

Единствената стая заемаше по-голямата част от горния етаж и беше тъмна поради дърветата наоколо. Имаше мансарден прозорец, широк диван, сместен под наклонения таван, маса, няколко плетени стола, малък радиоприемник и кръгла черна печка в средата.

Залеза отиде в кухненската ниша и се върна с четвъртита бутилка и чаши. Наля уиски, взе едната чаша, другите останаха на масата.

Всеки взе чаша и седнахме. Залеза гаврътна уискито на един дъх, наведе се да остави чашата на пода и се изправи с колта в ръка.

Във внезапно възцарилата се мъртва тишина чух как Мадър преглътна. Устните на момичето трепнаха, сякаш щеше да се засмее. После се наведе напред, като крепеше чашата с лявата си ръка върху чантата. Залеза бавно разтегли устни в тънка права черта.

— Ще горите крака, а? — процеди внимателно. Мадър се задави, понечи да разпери тлъстите си ръце. Колтът мигом се насочи към него. Той ги отпусна и стисна здраво коленете си.

— И мухльовци на всичкото отгоре — продължи уморено Залеза. — Опичат краката на човека, за да го накарат да пропее, а после се напъхват право в гостната на едно от другарчетата му. Просто да се не начудиш.

— Д-д-добре — заекна нервно Мадър. — К-как да се издължим?

Момичето се поусмихна, но не каза нищо. Залеза се ухили.

— С въже — рече той тихо — Дълго мокро въже с яки възли по него. После аз и приятелчето ми се изнизваме на лов за светулки, което ще рече перли, а като се върнем… — Той млъкна и прокара лявата си ръка през гърлото. — Добре съм го намислил, нали? — Хвърли поглед към мен.

— Да, но не вдигай толкоз шум. Къде е въжето?

— В скрина — кимна Залеза към ъгъла.

Тръгнах натам покрай стената. Мадър внезапно изскимтя, обърна очи и рухна напред от стола в мъртвешки припадък.

Това ядоса Залеза. Такава глупост не беше очаквал. Дясната му ръка рязко се извъртя и колтът се насочи към гърба на Мадър.

Момичето пъхна ръка под чантата и леко я повдигна. Пистолетът — който Залеза смяташе, че е в чантата, а се оказа в страничното джобче — блъвна късо пламъче.

Залеза се закашля. Колтът изгърмя и от облегалката на стола на Мадър отхвръкна парче дърво. Залеза изтърва колта, сведе брадичката си към гърдите и извъртя очи към тавана. Дългите му крака се подхлъзнаха и изпружиха напред, а токовете задраскаха по пода. Остана да седи така, отпуснат, с брадичка върху гърдите и с обърнати нагоре очи. Мъртъв като осолен орех.

Изритах стола изпод госпожица Донован, тя тупна по хълбок на пода и вирна крака в копринени чорапи. Шапката се килна на главата й. Изскимтя. Настъпих ръката й, сетне рязко се изместих и ритнах пистолета в другия край на стаята. Запратих след него и чантата й.