Реймънд Чандлър - Златни рибки

— По дяволите, човек можеше да зареди във всяко рибарско павилионче на кея. Докарваха го скрито под раците и стридите. Да му се не види, Уестпорт беше фрашкан с пиячка. Даваха на дечицата да си играят с кашони от уиски. В тоя град нямаше кола, дето да нощува в гараж, господине. Гаражите бяха претъпкани до тавана с канадско уиски. Дявол да го вземе, един катер на бреговата охрана идваше на кея веднъж в седмицата да наблюдава разтоварването на лодките. В петък. Винаги в един и същи ден. — Намигна ми.

Пушех цигарата си, а в кухнята продължаваше цвъртенето и баритоновата интерпретация на „Хлое“.

— По дяволите, да не сте в алкохолния бизнес?

— По дяволите, не. Купувам златни рибки.

— Ясно — нацупи се той. Налях още по една ябълкова.

— Тази бутилка е от мен — рекох. — И ще взема още две със себе си.

Лицето му светна.

— Как ти беше името?

— Марлоу. Мислите, че ви занасям със златните рибки? Ни най-малко.

— Дявол да го вземе, че може ли човек да се прехранва от тия дребосъци?

Показах му ръкава си.

— Сам казахте, че това е екстра работа. Разбира се, че се изкарват добри пари от редките породи. Нови породи, нови видове, все трябва да се търсят. Чувам, че тук някъде живее някакъв старец с истинска колекция. Може да я продаде. Разправят, че сам е отгледал някои видове.

Налях още по една ябълкова. Едро мустакато женище ритна вратата на кухнята и изрева:

— Ела вземи шунката с яйцата!

Моят домакин притича и се върна с чинията. Започнах да се храня. Той не откъсна поглед от мен. По едно време се плесна под масата по мършавата кълка.

— Старият Уолъс! — рече с кикот. — Ами да, търси те стария Уолъс. Да му се не види, не го познаваме много добре. Не се държи по съседски.

Обърна се в стола си и посочи през тънките пердета към един далечен хълм. На върха му имаше къща в бяло и жълто, лъщяща под слънцето.

— Дявол го взел, ей там живее. Има цял куп от тия рибета. Златни рибки, а? Да се смахне човек!

Това сложи край на интереса ми към дребния. Изгълтах бързо храната, платих за нея и за три бутилки ябълкова ракия, по долар парчето, ръкувах се с домакина и се върнах при колата.

Като че ли нямаше защо да бързам. Ръш Мадър щеше да дойде на себе си и да освободи момичето. Но те не знаеха нищо за Уестпорт. Залеза не спомена името пред тях. Не са знаели за Уестпорт и преди да дойдат в Олимпия, иначе щяха да пристигнат направо тук. Ако пък бяха подслушвали пред вратата на хотелската ми стая, щяха да знаят, че не съм сам. И тогава нямаше да нахълтат така.

Разполагах с предостатъчно време. Отидох с колата до пристана и го разгледах. Видя ми се доста як. Имаше рибарски сергии, пивници, малко, евтино кабаре за рибарите, билярдна зала, безистен с игрални автомати и порнографски панорами. Рибки за стръв се гърчеха и стрелкаха в големи дървени ведра, потопени във водата край пилоните. Наоколо се мотаеха скитници и видът им не вещаеше нищо добро за онзи, който реши да се бърка в работите им. Не се мяркаше никакъв полицай.

Подкарах обратно по хълма и стигнах до жълто-бялата къща. Стоеше самотна — от най-близкото жилище я деляха четири празни парцела. Отпред имаше цветя, ниско окосена тревна площ, алпинеум. Жена в рокля на бели и кафяви шапки ръсеше листните въшки със специална пръскалка.

Оставих таратайката да спре сама, слязох и свалих шапката.

— Тук ли живее господин Уолъс?

Имаше хубаво лице, спокойно, решително. Кимна.

— Искате да го видите ли? — Тонът й също беше спокоен и решителен, а изговорът правилен. Не приказваше като жена, чийто съпруг обира влакове.

Казах си името, обясних, че в града съм чул за неговите рибки и че се интересувам от редки породи.

Жената остави пръскачката и влезе в къщата. Около главата ми бръмчаха пчели, едри мъхнати пчели, които не се плашеха от студения вятър откъм морето. Отдалеч като музикален фон долиташе грохотът на прибоя. Светлината на северното слънце ми се струваше бледа, без капка топлинка в сърцевината си.

Жената излезе от къщата и задържа вратата отворена.

— Той е най-горе по стълбите — рече тя. — Заповядайте, качете се.

Минах покрай два люлеещи се стола и влязох в дома на човека, който беше откраднал перлите на Лиандър.

Голямата стая беше пълна с аквариуми, подредени до стените на два реда върху окачени със скоби полици — големи правоъгълни аквариуми с метални рамки, осветени отгоре или отвътре. Гирлянди от водорасли се полюшваха зад зеленясалите стъкла, а в прозрачнозелената вода се движеха рибки във всички багри на дъгата.