Реймънд Чандлър - Златни рибки

Кракът на Мадър кървеше леко, нищо опасно. Зяпаше ме с обезумели от страх очи, докато пристягах с носна кърпа бедрото му над коляното. Предположих, че сухожилието му е скъсано, възможно бе капачката да е надробена. Сигурно щеше да понакуцва на път към бесилката. Слязох долу и постоях на терасата. Гледах двете коли пред къщата, склоновете на хълма и далечния пристан. Никой не би могъл да определи откъде са долетели изстрелите, освен ако случайно не е минавал наблизо. Много вероятно беше изобщо да не са обърнали внимание. Сигурно доста се стреляше из горите наоколо.

Върнах се в къщата и погледнах телефона, окачен на стената в хола, но още не исках да го използвам. Нещо ме човъркаше. Запалих цигара, загледах се през прозореца, а някакъв призрачен глас произнесе в ушите ми: „Воалите, Хати, черните воали.“

Върнах се обратно в стаята с рибките. Мадър вече стенеше — тежко, задъхано. Но какво ми пукаше за садист като него?

Момичето беше мъртво. Нито един аквариум не беше повреден. Рибките плуваха спокойно в зелената вода, бавно, кротко и безгрижно. И на тях не им пукаше за Мадър.

Аквариумът с китайските воали беше в ъгъла, около четирийсетлитров. Бяха само четири — едри парчета, по десетина сантиметра всяко, целите черни като въглища. Две вдишваха въздух на повърхността и две лениво се поклащаха на дъното. Имаха набити, дебели телца, пищни опашки и високи гръбни перки, а облещените им телескопични очи ги правеха да приличат на жаби, ако човек ги гледа отпред.

Наблюдавах ги как тършуват из зелените водорасли в аквариума. Два червени езерни охлюва се бяха лепнали за стъклото и го почистваха. Двете рибки на дъното изглеждаха по-дебели и по-тромави от онези горе. Интересно защо.

Между два от аквариумите се търкаляше сакче от преплетен канап с дълга дръжка. Взех го, поровичках по дъното, улових единия воал и го извадих. Обърнах го в сакчето, огледах сребреещото му коремче. Забелязах нещо като шев. Опипах мястото. Под него имаше твърда бучка.

Извадих другия воал от дъното. Същият шев, същата кръгла, твърда бучка. Извадих един от онези, които дишаха въздух на повърхността. Никакъв шев, никаква твърда кръгла бучка. И по-трудно се хващаше.

Пуснах го в аквариума. Интересуваха ме другите два. Обичам златните рибки не по-малко от всеки човек, но работата си е работа, а престъплението — престъпление. Свалих сакото, запретнах ръкави и взех от масата бръснарското ножче, облепено с изолирбанд.

Доста се изплесках. Отне ми около пет минути. След това те вече лежаха в дланта ми, близо два сантиметра в диаметър, тежки, съвършено бели, млечнобели, с онзи особен вътрешен блясък, какъвто не притежава никой друг скъпоценен камък. Перлите на Лиандър.

Изплакнах ги, увих ги в носната си кърпа, свалих ръкавите на ризата и облякох сакото си. Погледнах Мадър с изтерзаните му от болка и страх очички, с потното му лице. Пет пари не давах за него. Той беше убиец, садист.

Излязох от стаята с рибките. Вратата на спалнята още беше затворена. Слязох в хола и завъртях ръчката на телефона.

— Тук е домът на Уолъс в Уестпорт — казах. — Стана нещастен случай. Трябва ни лекар и ще се наложи да извикаме полиция. С какво можете да ни помогнете?

— Ще се опитам да ви намеря лекар, господин Уолъс — рече телефонистката. — Но може би ще се наложи да почакате. В Уестпорт има шериф. Ще ви свърши ли работа?

— Вероятно — рекох аз, благодарих й и окачих слушалката. И провинциалните телефони си имат добрите страни.

Запалих нова цигара и седнах в един от люлеещите се столове на верандата. След малко чух стъпки и госпожа Сайп излезе от къщата. Постоя за миг, загледана към склона на хълма, сетне седна на стола до мен. Сухите й очи ме гледаха внимателно.

— Сигурно сте детектив — промълви бавно, неуверено.

— Да, представлявам дружеството, което е застраховало перлите на Лиандър.

Тя насочи поглед в далечината.

— Мислех, че тук ще намери спокойствие, че никой няма да го тревожи повече, че това място ще му бъде като убежище.

— Не е трябвало да се опитва да запази перлите.

Извърна към мен глава, този път бързо. По лице то й се изписа първо недоумение, после страх.

Бръкнах в джоба, извадих смачканата кърпа и я разгърнах в дланта й. Те лежаха една до друга върху белия плат, убийства за двеста хилядарки.

— Можел е да има своето убежище — рекох, — никой не е искал да му го отнеме. Но това не го е задоволило.

Огледа перлите бавно, неспособна да откъсне поглед. Сетне устните й потрепнаха. Гласът й пресипна.