Реймънд Чандлър - Златни рибки

— Ставай! — изръмжах.

Изправи се бавно, отстъпи от мен, прехапала устни, с див поглед, заприличала изведнъж на зло зверче, хванато в капан. Продължи да отстъпва, докато не я спря стената. Очите й блестяха на мъртво бледото лице.

Хвърлих поглед към Мадър и отидох до една затворена врата. Зад нея беше банята. Преместих ключа отвън и махнах към момичето.

— Влизай!

Тя тръгна с вдървена походка и мина пред мен, като почти се допря до тялото ми.

— Слушай, ченге…

Блъснах я в банята, затворих вратата и превъртях ключа Нямах нищо против да й се прииска да скочи от прозореца. Бях видял прозорците отдолу.

Отидох до Залеза, претърсих го, напипах в джоба му връзка ключове на халка. Докато ги вадех, за малко да го съборя от стола. Не потърсих нищо друго. На халката имаше ключове за кола.

Погледнах отново към Мадър, забелязах, че пръстите му са бели като сняг. Слязох по тесните тъмни стълби, заобиколих къщата и седнах в старата кола под навеса. Един от ключовете във връзката ставаше на стартера.

Колата ме изпоти, преди да запали, но ме остави да я изведа на заден ход по алеята до тротоара. Не забелязах, нито пък чух някакво раздвижване в къщата. Високите борове наоколо поклащаха равнодушно горните си клони и от време на време пропускаха студените безжизнени слънчеви лъчи.

Подкарах колата към Капитол Уей и после към града толкова бързо, колкото ми стискаше, минах през площада и покрай хотел „Снокуолми“ и поех към моста, който водеше към Тихия океан и Уестпорт.

След едночасово бързо каране през оредели гори, прекъсвано на три пъти, за да доливам вода, и съпроводено от кашлюкането на пробития уплътнител на радиатора, започнах да чувам прибоя. Широкото бяло шосе с жълта разделителна ивица заобиколи склона на един хълм, на фона на блесналия океан отпред отчетливо изпъкнаха очертанията на няколко сгради и стигнах до някакъв разклон. Лявата отбивка, означена с пътеуказател „Уестпорт — 9 мили“, не водеше към сградите. Тя пресичаше ръждив железен мост и продължаваше между изкривени от вятъра ябълкови градини.

Още двайсет минути каране и колата влезе с пухтене в Уестпорт — тесен пясъчен нос, врязан в океана, с накацали дървени къщи върху възвишението зад него. Носът завършваше с дълъг пристан, в чийто край се полюляваха платноходки със спуснати до половина платна, плющящи по единичните мачти. Отвъд тях се простираше маркиран с шамандури канал и дългата начупена линия на пенещите се вълни над някаква плитчина.

Зад плитчината вълните на Тихия океан се носеха към Япония. Това беше най-предният пост на сушата, най-западната точка от територията на Съединените щати. Великолепно убежище за бивш затворник с два чужди бисера колкото млади картофчета… стига да няма врагове.

Спрях през някаква къща, в чийто двор стърчеше табела: „Обяд, чай, вечеря“. Дребен луничав мъж със заешка физиономия гонеше с гребло две черни пилета, които нещо му се опъваха. Той се извърна, когато двигателят на колата на Залеза се изкашля и замлъкна.

Слязох, минах през портичката и посочих табелата.

— Обядът готов ли е?

Той запрати греблото подир пилетата, изтри ръце в панталоните си и се усмихна подигравателно.

— Жената сложи надписа — довери ми с тънък ехиден гласец. — Няма друго освен шунка с яйца.

— Стига ми и шунка с яйца — рекох.

Влязохме в къщата. Вътре имаше три маси, покрити с шарена мушама, литографии по стените, ветроход с пълно снаряжение в бутилка върху камината. Седнах. Стопанинът влезе в кухнята, откъдето му подвикнаха, а на огъня нещо цвъртеше. Той се върна, наведе се над рамото ми и сложи на масата прибори и хартиена салфетка.

— Май е раничко за ябълкова ракия, а? — прошепна. Обясних му колко бърка. Пак излезе и се върна с чаши и еднолитрова бутилка с прозрачна кехлибарена течност. Седна до мен и наля. От кухнята долиташе плътен баритон, който пееше „Хлое“, заглушавайки цвъртенето.

Пукнахме се, отпихме и зачакахме топлината да запълзи по гърбовете ни.

— Не си тукашен, нали? — попита дребният. Казах, че не съм.

— От Сиатъл сигурно. Дрехите ти си ги бива.

— От Сиатъл — съгласих се аз.

— Тук не ни спохождат много непознати — продължи той, загледан в лявото ми ухо. — Не сме им на път. Виж, по време на сухия режим… — Млъкна, премести острия си поглед на кълвач върху другото ми ухо.

— Ех, преди да го отменят… — Направих изрази телен жест и отпих с разбиране. Приведе се и задиша в лицето ми.