Реймънд Чандлър - Златни рибки

— Чудесно — съгласих се аз. — Отдавна си падам по златните рибки.

Залеза посегна към бутилката, наля си два пръста уиски и го гаврътна. Стана, оправи яката на ризата си и вирна доколкото можа напред почти липсващата си брадичка.

— Само не си въобразявай, че е лесно, приятел. Ще се наложи да действаш пипнешком, да хитруваш. Вероятно ще трябва да свием перлите.

— Няма проблеми — рекох. — Зад гърба ни са онези от застрахователното.

Залеза придърпа надолу жилетката си и разтри тънкия си врат. Сложих си шапката, пъхнах бутилката с уиски в чантата до моя стол и затворих прозореца.

Тръгнахме към вратата. Някой почука отвън тъкмо като посягах към дръжката. Дадох с ръка знак на Залеза да отстъпи към стената. Погледнах за миг вратата, после я отворих.

Два пистолета се прицелваха в мен почти на еднаква височина — малкият, калибър 32, и големият — „Смит & Уестън“. Не можеха да влязат едновременно, та момичето влезе първо.

— Хайде, умнико — рече иронично. — Целта е таванът. Виж дали ще го стигнеш с ръце.

Бавно заотстъпвах под напора на двамата посетители, които ме притискаха от двете страни. Спънах се в пътната чанта и паднах заднишком, проснах се на пода и се претърколих на една страна, стенейки. Залеза каза някак между другото:

— Горе ръцете, народе. Много моля!

Двете надвесени над мен глави рязко се извърнаха и тогава извадих пистолета си и го прикрих отстрани. Продължих да стена.

Настъпи тишина. Не чух да падат пистолети. Вратата на стаята все още зееше, а Залеза стоеше зад нея, долепен до стената. Момичето процеди:

— Дръж ченгето на мушката, Ръш… и затвори вратата. Мършавият не може да стреля тук. Никой не може. — Сетне добави с едва доловим шепот: — Затръшни я!

Ръш Мадър се заклатушка заднишком към вратата, като ме държеше под прицел. Беше с гръб към Залеза и при тази мисъл кокореше очи. Можех много лесно да го застрелям, но това не влизаше в играта. Залеза стоеше разкрачен и езикът му се подаваше между зъбите. Нещо като усмивка набърчи кожата около безизразните му очи.

Гледаха се втренчено с момичето. Бяха насочили револвери един срещу друг.

Ръш Мадър стигна до вратата, сграбчи я за ръба и я засили. Знаех точно какво ще стане. Щом се затръшне вратата, малкият пистолет щеше да изгърми. Нямаше да се чуе, стига да гръмне както трябва. Гърмежът щеше да се заглуши от трясъка на вратата.

Пресегнах се, хванах глезена на Каръл и рязко го дръпнах.

Вратата се тръшна. Пистолетът й изгърмя и нащърби тавана.

Тя бързо се извъртя и ме зарита. Залеза провлече с пресипналия си и все пак отчетлив глас:

— Щом като така ще играем, дадено. — Чукчето на колта му прещрака.

Нещо в тона му укроти момичето. То се отпусна, свали ръката си с насочения автоматичен пистолет и се отдръпна от мен, като ме изгледа злобно през рамо.

Мадър завъртя ключа и се облегна на вратата. Дишаше тежко. Шапката му се беше килнала върху едното ухо и изпод периферията се подаваха краищата на две ивици лейкопласт.

Никой не помръдна, докато тези мисли ми минаваха през главата. Откъм коридора не се чуха стъпки, нямаше вдигната тревога. Надигнах се на колене, прибрах пистолета, станах и отидох до прозореца. Долу на тротоара никой не зяпаше към горните етажи на хотел „Снокуолми“.

Седнах на широкия старомоден перваз с леко смутен вид, сякаш бях чул неприлична дума от пастора.

— Тоя дръвник ли ти е съдружник? — рязко ме попита момичето.

Не отговорих. По лицето й бавно плъзна червенина, очите й засвяткаха. Мадър вдигна ръка и се засуети:

— Виж сега, Каръл, недей така. Подобно държане не е начинът…

— Млък!

— Добре де — задави се Мадър. — Ясно.

Залеза мързеливо измери с поглед момичето за трети или четвърти път. Ръката с колта бе отпусната непринудено на хълбока му, от цялата му поза лъхаше крайно безгрижие. Надявах се, след като го видях вече как бързо вади пищова, че момичето няма да се подлъже.

— Чухме за вас двамата — рече той бавно. — Какво предлагате? Нямаше дори да ви изслушам, ама не понасям пукотевиците.

— В тая работа има хляб за четирима — рече момичето. Мадър закима енергично, дори сколаса да се усмихне. Залеза ме погледна. Кимнах в знак на съгласие.

— Ние четиримата — въздъхна той. — Но толкоз. Да идем у дома да се разговорим. Тук не ми харесва.

— Сигурно ти приличаме на малоумни — подметна злобно момичето.

— До немай-къде — провлече Залеза. — Срещал съм такива. Затова нека се разберем с думи. Тая пиеса е без пукотевици.