Реймънд Чандлър - Златни рибки

— Добре. Така ми харесва. Това убийство не ни засяга в края на краищата. А ако сега се издадем, можеш да се простиш с всякакви дялове от всякакви възнаграждения — дори ако изобщо платят нещо.

— Проклето наркоманство! — разпени се Кати Хорн. — Ох, горкото дребосъче! — почти изхълца тя.

Потупах я по ръката, усмихнах се колкото можех по-сърдечно и излязох от „Маншън Хаус“.

Застрахователно дружество „Рилайънс“ държеше три невзрачни стаички в административната сграда на Граас. Бяха достатъчно солидна фирма, за да си позволят да бъдат колкото си искат неугледни.

Местният управител се казваше Лутин, плешив мъж на средна възраст, с кротки очи и тънки пръсти, с които милваше шарена пура. Седеше зад голямо, излъскано от прах бюро и миролюбиво съзерцаваше брадичката ми.

— Марлоу значи? Чувал съм за вас. — Докосна визитна та ми картичка с лъскаво пръстче. — Какво ви води тук?

Запремятах една цигара между пръстите си и понижих глас:

— Помните ли перлите на Лиандър?

Усмихна се бавно, с леко отегчена физиономия.

— Едва ли ще ги забравя. Струваха на фирмата сто и петдесет хиляди долара. Тогава бях наперен млад инспектор по обезщетенията.

— Имам една идея — рекох. — Може да излезе празна работа. И най-вероятно е така. Но бих искал да опитам. Още ли сте готови да изплатите наградата от двайсет и пет бона?

Той се подсмихна.

— Двайсет, Марлоу. Разликата похарчихме ние самите. Губите си времето.

— Времето си е мое. Значи двайсет. Мога ли да разчитам на някакво сътрудничество?

— В какъв смисъл?

— Мога ли да получа препоръчително писмо до другите ви клонове? Ако се наложи да пътувам извън щата. Ако ми дотрябват любезните услуги на местните власти.

— Къде извън щата?

Усмихнах му се. Почука пурата о ръба на пепелника и ми върна усмивката. Нито една от усмивките не беше искрена.

— Никакво писмо — отряза той. — Ню Йорк няма да се съгласи. Имаме си собствени проблеми. Иначе сътрудничество колкото искате, но неофициално. Можете да разчитате и на двайсетте хиляди, ако успеете.

Запалих цигарата, облегнах се и пуснах дим към тавана.

— Няма ли? А защо не? Така и не успяхте да намерите тези камъчета. А те са съществували, нали?

— Съществуваха, и още как! И ако все още съществуват, те са наша собственост. Но не се е случвало двеста хиляди да стоят закопани двайсет години и после изведнъж някой да ги изрови…

— Добре. И все пак аз разполагам с времето си.

Тръсна малко пепел от пурата и ме измери изпод вежди.

— Харесвате ми — рече той. — Въпреки налудничавата идея. Но ние сме сериозно предприятие. Да предположим, че наредя отсега нататък да ви следят. Тогава какво ще стане?

— Губя. Ще разбера, че ме следят. Твърде дълго съм в играта, за да не забележа. Ще се откажа, ще съобщя каквото знам на полицията и ще се прибера у дома.

— Защо ще постъпите така?

Наведох се през бюрото към него.

— Защото — изрекох бавно — човекът, който държеше нишката към тези перли, днес го пречукаха.

— О! — потри нос Лутин.

— Не го пречуках аз — добавих. Помълчахме известно време. После Лутин се обади:

— Не ви трябва никакво писмо. И без това нямаше да го носите със себе си. А сам знаете, че след чутото от вас няма да посмея да ви го дам.

Станах, усмихнах се и тръгнах към вратата. И той се надигна, бързо заобиколи бюрото и ме хвана за лакътя с изящната си ръчица.

— Слушайте, виждам, че сте откачен, но ако на истина намерите нещо, предайте го чрез нашите момчета. Ние държим рекламата.

— По дяволите, от какво мислите, че живея? — изръмжах.

— Двайсет и пет хиляди.

— Мислех, че са двайсет.

— Двайсет и пет. И все пак сте откачен. Тези перли никога не са били у Сайп. Ако бяха у него, той щеше да се разбере някак с нас много отдавна.

— Добре — рекох. — Имате достатъчно време да решите.

Ръкувахме се, разменихме си усмивки като двама хитреци, които знаят, че не могат да се изпързалят взаимно, но не се отказват от опитите си.

Беше пет без петнайсет, когато се прибрах в кантората. Пийнах две чашки, натъпках лулата и седнах да събера мислите си. Телефонът иззвъня.

— Марлоу? — попита женски глас. Тих, задавен, студен. Непознат глас.

— Да.

— Не е зле да се видиш с Ръш Мадър Познаваш ли го?

— Не — излъгах. — Защо да се виждам?

В слушалката изведнъж прокънтя звънлив, леденостуден смях.

— Защото един го боляха ходилата — обясни гласът.

Телефонът прекъсна. Оставих слушалката, драснах клечка кибрит и се загледах в стената, докато пламъкът опари пръстите ми.