Реймънд Чандлър - Запознанство на „Нун стрийт“

Готвачът се ухили. Извади кафява бутилка изпод тезгяха, щедро отсипа от нея във водна чаша и я постави пред Пийт Англич.

Пийт Англич неочаквано посегна към чашата, доближи я до устните си и я пресуши на един дъх.

— Май ще се откажа някой друг път — рече той и остави празната чаша.

Момичето се изправи, приближи се и сложи една монета на тезгяха. Дебелият готвач издрънча с касата, върна й рестото. Пийт Англич разсеяно наблюдаваше момичето.

Опърпано, с невинни очи, кестенява коса, накъдрила се на врата и, оскубани до голо вежди, с изрисувани вити дъги на местата им.

— Надявам се, не сте се загубила — каза Пийт с мекия си дрезгав глас.

Момичето бе отворило чантичката си, за да прибере рестото. Силно се стресна, отстъпи назад и я изтърва. Съдържанието й се разпиля на пода. Момичето се вторачи във вещите с широко отворени очи.

Пийт Англич приклекна на коляно и започна да слага нещата й в чантичката: евтино портмоне, цигари, аленочервено картонено кибритче със златист надпис „Клъб Джъгърнот“. Две цветни носни кърпички, смачкана банкнота от един долар и няколко цента.

Той се изправи със затворената чантичка в ръка и я подаде на момичето.

— Извинявай — каза тихо. — Май те уплаших.

Чак дишането й се чуваше. Тя грабна чантичката от ръката му, изтича от вагона и изчезна. Дебелият готвач се загледа след нея.

— На тая кукла мястото й не е в нашия свят — бавно каза той.

Сложи яйцата и препечения хляб в чиния, наля кафе в плътна чаша и го постави пред Пийт Англич. Пийт не докосна храната и каза замислено:

— Сама… и кибрит от „Джъгърнот“. Бърлогата на Тримър Уолц. Нали знаеш какво се случва с такива момичета, когато попаднат в лапите му.

Готвачът облиза устни и бръкна под тезгяха за бутилката с уиски. Наля си в чаша, добави същото количество вода в бутилката и пак я прибра.

— Никога не съм бил гангстер и не желая да се захващам — бавно каза той. — Но до гуша ми е дошло от бели момчета като този. Някой ден ще му видят сметката.

Пийт Англич подритна куфарчето си.

— Да. Наглеждай го вместо мен, Мопси — каза и излезе.

Две-три коли профучаха покрай него в режещата есенна вечер, но тротоарите бяха тъмни и пусти. Цветнокож нощен пазач бавно се движеше по улицата и опитваше вратите на цяла редица магазинчета. На отсрещната страна имаше няколко паянтови къщи и в две от тях се вдигаше врява.

Пийт Англич подмина кръстовището. Три пресечки по-надолу отново видя момичето.

Беше се притиснало до една стена, неподвижно. Малко по-нататък от входа на близката жилищна кооперация се процеждаше мъждива жълта светлина. Следваше малък паркинг с предна част почти закрита от множество дъски за обяви. Падащата отнейде бледа светлина докосваше шапката на момичето, опърпаното сако с обърната яка, половината лице. Беше сигурен, че е същото момиче.

Пийт влезе в един вход и започна да я наблюдава. Светлината проблесна върху нещо на вдигнатата й ръка. Часовник. Някъде, не особено далеч, удари осем. Ниски, ехтящи звуци.

Остра светлина прониза улицата откъм съседния ъгъл. После бавно изпълзя голяма кола и с появяването й фаровете загаснаха. Тя се запромъква покрай сградите, тъмен блясък от стъкло и лъщяща боя. Във входа Пийт Англич бързо се усмихна. Правен по поръчка дюзенберг на шест преки от „Сентрал авеню“! После застана нащрек — чу се острото тракане на тичащи високи токчета.

Момичето бягаше по тротоара право към него. Колата не бе толкова наблизо, че да я улови в обсега на мътните си фарове. Пийт Англич излезе от входа, сграбчи я за ръката и я придърпа навътре. Изпод сакото му изпълзя дулото на пистолет.

Момичето дишаше запъхтяно до него.

Лимузината бавно подмина входа. Никой не стреля по тях. Униформеният шофьор не промени скоростта.

— Не мога да го направя. Страх ме е — изхлипа момичето в ухото на Пийт Англич. После се отскубна от него и хукна по тротоара, далеч от колата.

Пийт погледна след лимузината. Сега тя беше срещу дъските за съобщения, които закриваха паркинга, и едва пълзеше. Нещо излетя от предния лявпрозорец и сухо плесна върху тротоара. Колата безшумно набра скорост и с мъркане потъна в мрака. На следващата пресечка фаровете й отново блеснаха.

Нищо не помръдваше. Изхвърленият от колата предмет лежеше от вътрешната страна на тротоара, кажи-речи, под една от дъските за съобщения.

Момичето започна да се връща отново, крачка по крачка, несигурно. Пийт Англич я наблюдаваше, без да помръдва. Когато се изравни с него, тихичко я попита: