Реймънд Чандлър - Неприятностите са моя бизнес

Господин Джийтър погледна часовника си и това го раздразни. Отново го напъха в жилетката.

— Всичко това е ваша работа — отсече той. — Прокурорът ми е личен приятел. Ако тази задача не е по силите ви…

— Да, но все пак слязохте толкова ниско, че да дойдете на нашата улица. Нищо че прокурорът е в джоба на жилетката ви… заедно с часовника.

Той сложи шапката си, нахлузи едната ръкавица, потупа с бастуна върха на обувката си, отиде до вратата и я отвори.

— Искам резултати и плащам за тях — каза студено. — Понякога дори плащам щедро, макар че не минавам за щедър. Смятам, че се разбрахме.

И след като за малко не намигна, излезе от стаята. Вратата се затвори бавно и безшумно, подпряна от въздушната възглавница на автомата. Погледнах Ана и се усмихнах широко.

— Сладък е, нали? — рече тя. — Трябват ми осем като него за пълен комплект.

Измъкнах от нея двайсет долара — за разноски.

Арбогаст, когото търсех, Джон Д. Арбогаст държеше кантора на „Булеварда на залеза“. Обадих му се от една телефонна кабина. Отговори ми мазен, леко свистящ глас — като на човек, който току-що е спечелил състезание по надяждане с торти.

— Господин Джон Арбогаст ли е?

— Да.

— Тук е Филип Марлоу, частен детектив. Работя по един случай, за който сте дал експертно мнение. Клиентът се казва Джийтър.

— Да?

— Може ли да намина да поговорим, след като обядвам?

— Да. — И затвори. Реших, че не е от приказливите.

Наобядвах се и подкарах към кантората му. Намираше се на изток от Айвар в стара двуетажна сграда, облицована с тухли, наскоро боядисвана. На долния етаж имаше магазини и ресторант. От входа тръгваше широка права стълба, която водеше към втория етаж. На указателя долу прочетох: „Джон Д. Арбогаст, ап. 212“.

Изкачих се по стълбата и се оказах в широк прав коридор, успореден на улицата. Някакъв мъж в бяла престилка стоеше до отворена врата малко по-надолу вдясно. Над челото му стърчеше кръгло огледалце, а на лицето му беше изписано недоумение. Влезе в кабинета си и затвори вратата.

Тръгнах в обратна посока и изминах половината коридор. На една врата откъм „Булеварда на залеза“ пишеше: „Джон Д. Арбогаст, експерт по оспорвани документи. Частен детектив. Влезте.“ Вратата се отвори безпрепятствено към малък вестибюл без прозорци, където имаше две кресла, няколко списания, два пепелника на стойки. Имаше също два лампиона и полилей на тавана, всички запалени. Подът бе застлан с евтин, но дебел и нов килим. Отсреща имаше втора врата, на която пишеше: „Джон Д. Арбогаст, експерт по оспорвани документи. Вход за външни лица забранен.“

Когато отворих вратата, зазвъня звънец, който продължи да бръмчи до затварянето й. Не последва нищо. В чакалнята нямаше никой. Вътрешната врата не се отвори. Приближих се до стената и се ослушах — отвътре не се чуваше говор. Почуках. Пак нищо. Опитах бравата. Топката се завъртя, отворих вратата и влязох.

Тази стая имаше два прозореца, гледащи на север, и двата плътно затворени и закрити с пердета. По первазите се стелеше прах. Имаше бюро, два картотечни шкафа, килим като килим и стени като стени. Отляво на друга остъклена врата пишеше: „Джон Д. Арбогаст. Лаборатория. Вход забранен.“ Стори ми се, че може и да запомня името.

Стаята, в която стоях, беше малка. Като че ли твърде малка дори за месестата ръка, отпусната неподвижно на ръба на бюрото, стиснала дебел молив, като онези, които използват дърводелците. Китката й нямаше повече косми от една чиния. От ръкава на сакото се подаваше не особено чист маншет на риза. Останалата част от ръкава се губеше зад другия край на бюрото. То не беше високо, така че и човекът сигурно не бе много висок. От моето място виждах само ръката до китката и краищата на ръкавите. Тихо излязох в антрето и заключих вратата към коридора, така че да не може да се отвори отвън, угасих трите лампи и се върнах в лабораторията. Заобиколих бюрото.

Той наистина беше дебел, страхотно дебел, далеч по-дебел от Ана Холси. Съдейки по онази част от лицето му, която се виждаше, то ми се стори колкото баскетболна топка. Дори сега имаше приятно розов цвят. Той бе коленичил на пода. Голямата му глава опираше в бюрото — в заострения горен край на отвора за краката, а лявата му длан затискаше парче жълта хартия на пода. Пръстите му бяха разперени и жълтата хартия се показваше между пролуките, доколкото може да има пролуки между такива дебели пръсти. Той като че ли натискаше здраво пода, но всъщност не беше така. Крепеше го собствената му тлъстина. Тялото му беше сгънато върху огромните бедра, чиито месища и сланина го удържаха в това положение — коленичил в устойчива поза. Само двама яки крайни защитници можеха да го съборят. Не беше редно в момента да си мисля такива неща, но това ми хрумна. Междувременно избърсах потта от врата си, макар да не беше горещо.