Реймънд Чандлър - Неприятностите са моя бизнес

— Не е зле да пийнеш — каза тя. — Сигурно не можеш да говориш без чаша в ръката.

Седнах и посегнах към бутилката. Момичето се отпусна в едно кресло и кръстоса крака. Сетих се как Хокинс обикаля близките улици. Разбирах го донякъде.

— Значи идваш от името на Марти Естел — каза тя, след като не прие да й налея.

— Никога не съм му виждал физиономията.

— Очаквах нещо подобно. Какво кроиш, нещастнико? Само да разбере Марти как използваш името му!

— Умирам от страх. Защо ме пусна?

— От любопитство. Отдавна очаквам да ме на обиколи някой като теб. Не отбягвам неприятностите. Ти си някакво ченге, нали?

Запалих цигара и кимнах.

— Частен детектив. Искам да ти предложа една сделка.

— Предлагай. — Тя се прозина.

— Колко ще искаш, за да оставиш на мира младия Джийтър?

Тя пак се прозина.

— Заинтригува ме… думи нямам да ти опиша колко малко.

— Не ме плаши до смърт. Кажи откровено колко искаш. Или може би те оскърбявам?

Тя се усмихна. Имаше хубава усмивка и красиви зъби.

— Сега съм от лошите момичета. Но не ми се налага да искам. Те сами ми ги носят, завързани с панделка.

— Старият е малко буен. Твърди, че има връзки навсякъде.

— Връзките не струват пари.

Кимнах и отпих от чашата. Хубаво уиски беше. Всъщност превъзходно.

— Наумил си е да не получиш нищо. Ще те оклеветят. Ще те окалят. А не искам да стане така.

— Нали за него работиш?

— Странно, а? Сигурно можех да подходя по-ловко, но сега просто нищо не ми идва наум. Колко ще искаш… и изобщо ще искаш ли нещо?

— Да речем, петдесет бона.

— Петдесет за теб и още петдесет за Марти, а?

Тя се разсмя.

— Трябва да знаеш, че Марти не обича да му се бъркам в работите. Мислех само за себе си.

Отново кръстоса крака. Сложих си още една бучка лед в чашата.

— Имах предвид петстотин — казах аз.

— Петстотин какво? — попита тя недоумяващо.

— Долара… не ролсройси.

Момичето се засмя от все сърце.

— Много си забавен. Би трябвало да те пратя по дяволите, но обичам кестенявите очи. Топли кестеняви очи със златисти петънца.

— Напразно се хабиш. Нямам пукнат цент.

Усмихна се и пъхна нова цигара между устните си. Станах да я запаля. Тя вдигна глава и се взря в очите ми. В нейните проблеснаха пламъчета.

— Може би аз вече имам някой и друг цент — продължи тя.

— Може би затова той е наел онзи шишко… да не можеш да го разиграваш. — Седнах пак.

— Кой кого е наел?

— Старият Джийтър е наел един дебелак на име Арбогаст. Той се е занимавал със случая преди мен. Не знаеше ли? Пречукали са го днес следобед.

Казах го безцеремонно, за да я стресна, но тя не трепна. Предизвикателната усмивка не напусна краищата на устата й. Очите не промениха изражението си. Само си пое въздух.

— Какво ме засяга това?

— Не зная. Не зная кой го е убил. Станало е в кантората му около пладне или малко по-късно. Може да няма нищо общо със случая Джийтър. Но е точно навреме — веднага след като ми възложиха този случай и преди да сваря да поговоря с него.

Тя кимна.

— Разбирам. Смяташ, че е работа на Марти. И ти, разбира се, си уведомил полицията, нали?

— Разбира се, че не съм.

— Тук издишаш малко, братле.

— Да. Но дай да се разберем за цената и по-добре да е ниска. Защото, каквото и да ми сторят ченгетата, Марти и ти няма да се отървете с по-малко, щом узнаят… ако узнаят.

— Малко шантаж — констатира момичето невъзмутимо. — Смятам, че мога да се изразя така. Не преигравайте, кестеняви очи. Впрочем как се казваш?

— Филип Марлоу.

— Тогава слушай, Филип. Някога се движех в прилично общество. Родителите ми бяха почтени хора. Старият Джийтър разори баща ми — благопристойно и законно, както такива мръсници разоряват хората, но важното е, че го разори и баща ми се самоуби, а майка ми умря; по-малката ми сестра ходи на училище и може би не подбирам много начините да се сдобия с пари, за да се грижа за нея. А някой ден може да се погрижа и за стария Джийтър… дори ако за целта се наложи да се омъжа за сина му.

— Доведен син, осиновен — вметнах аз. — Нямат кръвна връзка.

— Въпреки това пак ще го заболи, братле. А след две години момчето ще разполага със сума ти долари. Мога да напакостя и повече… нищо че си пийва здравата.

— Не би казала това пред него, нали?

— Така ли? Погледни зад гърба си, копой. Трябва да идеш да ти почистят ушите.

Станах и светкавично се обърнах. Той беше на две крачки от мен. Влязъл бе през някоя от вратите и се бе промъкнал до мен, докато аз се скъсвах да остроумнича, тъй че изобщо не го бях чул. Беше едър блондин, облечен в спортен костюм, с шалче под отворената яка на ризата. Лицето му бе зачервено, очите блестяха и не бяха фокусирани. Беше подпийнал въпреки ранния час.