Реймънд Чандлър - Убиец в дъжда

Изпих доста уиски, докато се опитвах да разшифровам написаното. Някъде към полунощ си легнах и сънувах мъж в китайски халат с оцапана с кръв предница, който гонеше голо момиче с дълги нефритени обици, а аз се опитвам да заснема сцената с фотоапарат без лента.

Макгий Виолетката позвъни на другата сутрин, преди да съм се облякъл, но след като бях прегледал вестниците, без да открия нищо за Стайнър. Гласът му звучеше бодро като на човек, спал добре и без големи дългове.

— Е, как е, момчето ми? — започна той.

Отвърнах, че съм добре, само дето имам известни проблеми с третокласната читанка. Той се изсмя малко разсеяно, а после гласът му стана прекалено нехаен.

— Онзи Дравец, дето ти го пратих… Направи ли вече нещо за него?

— Много вали — отговорих, ако това изобщо бе отговор.

— Ъхъ. Изглежда, е от хората, на които все нещо им се случва. Колата му се плакне в прибоя близо до рибарския кей на Лидо.

Не казах нищо. Просто много здраво стиснах слушалката.

— Да… — весело продължи Макгий. — Прекрасен нов кадилак, пълен с пясък и морска вода… О, щях да забравя. Вътре има и някакъв мъж.

Изпуснах дъха си бавно, много бавно.

— Дравец ли? — прошепнах.

— Не. Младо момче. Още не съм уведомил Дравец. Засега си трая. Искаш ли да дойдеш да го огледаме заедно?

Отвърнах, че искам.

— Тогава по-живо. Аз съм си в копторчето — рече Макгий и затвори.

След половин час, избръснат, облечен и леко закусил, бях в сградата на Управлението.

Заварих Макгий седнал зад жълто бюрце, втренчил поглед в жълтата стена отсреща. Върху бюрото нямаше нищо освен шапката на Макгий и единия му крак. Той свали и двете, след което отидохме на служебния паркинг и седнахме в малка черна кола.

През нощта дъждът беше спрял и утринта бе златистосиня. Из въздуха витаеше достатъчно бодрост, за да бъде животът приятен и лек — стига, разбира се, да нямаш твърде много грижи. Аз обаче имах.

Пътят до Лидо беше около трийсет мили, първите десет от които в града. Макгий ги взе за четирийсет и пет минути. На четирийсет и петата спирачките ни изсвистяха пред бяла арка, отвъд която се простираше дълъг черен кей. Отлепих крака от пода на колата и двамата излязохме.

Пред арката имаше няколко коли и доста хора. Полицай на мотоциклет отпъждаше зяпачите от кея. Макгий му показа бронзовата си звезда и двамата продължихме. Посрещна ни силна миризма, която дори двудневният дъжд не бе успял да отмие.

— Ето я — на влекача — каза Макгий.

До кея клечеше нисък черен влекач. Върху палубата му, точно пред кабината, имаше нещо голямо, зелено и лъскаво. Около него стояха няколко мъже.

Хлъзгави стъпала ни отведоха до палубата на влекача.

Макгий поздрави един помощник-шериф в зелена униформа и още някакъв в цивилни дрехи. Тримата от екипажа на влекача се преместиха при кабината, подпряха гърбове на нея и се вторачиха в нас.

Заоглеждахме колата. Бяха смачкани предният калник, единият фар и решетката на радиатора. Боята и никелираните части бяха издрани от пясъка, а тапицерията — почерняла и прогизнала. Иначе на колата й нямаше нищо. Беше огромна, в два зелени цвята с виненочервени кантове.

С Макгий надникнахме отпред. Слаб тъмнокос младеж, някога много хубав, се беше усукал около волана, а главата му бе под особен ъгъл спрямо останалата част от тялото. Лицето му бе синкавобяло. Очите му проблясваха бледо и мътно под полуспуснатите клепачи. В отворената му уста имаше пясък. Отстрани на главата му тъмнееше кръв, която морската вода не бе успяла да отмие.

Макгий бавно отстъпи назад, а гърдите му изклокочиха глухо. Бързо засмука няколко от любимите си бонбони „Виолетки“, откъдето идваше и прякорът му.

— Как е станало? — тихо попита той.

Униформеният помощник-шериф посочи към края на кея. В мръсния бял парапет зееше широка дупка, а счупеното дърво бе жълто и свежо.

— Минал е оттам. Трябва да се е блъснал доста силно. Тук дъждът спря рано, някъде около девет, а счупеното дърво е сухо отвътре. Значи е станало след дъжда. Това е всичко, което знаем. Освен това колата трябва да е паднала в доста вода — поне на половината прилив, щом не се е смачкала по-лошо. Значи точно след като дъждът е спрял. Показала се е от водата, когато сутринта момчетата дошли да ловят риба. Извикахме влекача да я измъкне. После намерихме и трупа.

Другият шериф зачегърта палубата с върха на обувката си. Макгий ме погледна изпод вежди с лисичите си очички, физиономията ми остана непроницаема. Мълчах.